Кармилски орден в България

Духовен произход

Кармилският орден е един от малкото, ако не и единственият монашески орден, който свързва себе си не с харизматичен първоосновател, а със старозаветен пророк. Илия, чийто приемник е ученикът му Елисей, е смятан от кармилитите за първия духовен отец на Ордена. Според Преданието, на планината Кармил е имало редица юдейски, а след това и християнски отшелници, които са живели, молили са се и са се обучавали в пещерите, използвани от Илия и Елисей. Както обаче свидетелстват археологическите данни, тези пещери са служили за местообитание и поклонение през много епохи, без да може да се говори за непрекъсната историческа приемственост, особено по отношение на конкретен култ. Така първите християнски отшелници (в основата на създаването на Ордена) се заселват в пещерите на планината Кармил, за да се молят на Бога. Първият параклис, изграден в пространството на скитовете и обединяващ тази общност, е посветен на Дева Мария. Много бързо духовността на Ордена се обръща към Мария, която става Царица и Господарка на Кармила.

Отшелнически и монашески живот на планината Кармил

Преди идването на кармилитите, през VI в. византийски монаси построяват манастир, посветен на св. Илия, в една долина на няколко километра южно от сегашния манастир. Той е разрушен през 614 г. от персите. Около 1150 г. гръцки монах от Калабрия основава общност от около десетима отшелници сред руините на древния византийски манастир, който той възстановява и преименува на „Свети Илия“.

Основаване на Ордена на планината Кармил

Преданието сочи, че Орденът е основан през втората половина на XII в. Според разказа на един поклонник в Светите земи това събитие е станало през 1185 г. По време на Третия кръстоносен поход група отшелници, водени от Бертолд Калабрийски, започват да обитават пещерите на планината Кармил, приемайки да станат последователи на пророк Илия. Този първи манастир се е намирал в разположената в посока от изток към запад долина, отстояща на три километра и половина от сегашния манастир.

Приема се, че в началото на XIII в. техен водач е бил Брокард. В кармилското Правило се споменава само „Б.“ (в уводното изречение), който е поискал от латинския патриарх на Йерусалим Алберт писмено Правило за живот на отшелниците. Преданието е установило, че именно Брокард, първи генерален настоятел на Ордена, е поискал това Правило, което датира от около 1209 г. То е съсредоточено върху молитвата и определя начина на живот на отшелниците.

Първият акт на Ордена на братята на Блажената Дева Мария от планината Кармил е посвещаването на параклис на Дева Мария. Има вероятност отшелниците от планината Кармил да са се заселили и в някои градове на Палестина, но след няколко десетилетия започват да напускат Светите земи в резултат на несигурността, свързана с мюсюлманското завладяване на нови територии, което бележи края на кръстоносните походи. След това те се завръщат в Европа, където разпространяват новия монашески орден.

Правилото на св. Алберт е одобрено от Хонорий III едва на 30 януари 1226 г. с булата Ut vivendi normam. През 1229 г. папа Григорий IX го потвърждава и му дава статут на Regula bullata.

В края на първия поход, воден от св. Луи IX в Светите земи през 1254 г. (Седми кръстоносен поход), той връща във Франция шестима кармилити, присъединили се към онези, които от 1238 г. насам започват да търсят места из Европа и да основават там обители на Ордена. Падането на град Сен Жан д'Акр през 1291 г. и разпадането на Латинската империя в Палестина довеждат до унищожението на последните кармилски манастири в Светите земи.

От отшелници към братя

Постепенно през XIII в. кармилските отшелници, завърнали се от планината Кармил, се разселват из цяла Европа – в Кипър, Сицилия, Италия, Англия и Франция. Известни са някои дати и места:

– през 1235 г. Пиер дьо Корбѝ и негов сподвижник се установяват в херцогство Енò (Валансиен);

– през 1242 г. кармилити се заселват в Ейлсфорд (графство Кент, Англия);

– през 1244 г. кармилити пристигат по море в Марсилия и се заселват в пещери в Егалад;

– през 1259 г. кармилити се установяват в Париж;

– през 1274 г. кармилити се установяват в Дъблин.

След завръщането си в Европа обаче кармилитите пустинножители се сблъскват с много трудности. Имат отшелнически начин на живот, който не се пригажда добре към новите поселения; пръснати са в различни страни; сблъскват се с враждебността на мирското духовенство и дори на други просешки ордени, които ги смятат за съперници. Освен това папската власт възнамерява да извърши мащабно преустройство на просешките ордени, като премахне много от тях поради тяхната нецелесъобразна многобройност. Така през 1215 г. Четвъртият Латерански събор решава да прекрати появата на нови просешки ордени.

По това време според преданието английският кармилит Симон Сток, разтревожен от много тежкото положение на Ордена, който все още е бил заплашен от разпускане от страна на Католическата църква, се моли настойчиво на Пресвета Богородица да помогне на Ордена. През 1251 г. Дева Мария от планината Кармил му се явява, придружена от множество ангели и държейки в ръка светия нарамник на Ордена. Във видението му Мария казва: „Приеми, скъпи мой сине, този нарамник на твоя Орден като отличителен знак за изключителното право, което придобих за теб и за чедата на Кармила. Той е знак за спасение, гаранция в опасностите и залог за мир и за особена закрила до края на вековете. Който умре в тази дреха, ще бъде опазен от вечния огън“. След това видение и след разпространението на светия нарамник Орденът на Кармила в крайна сметка устоява и разширява влиянието си.

Историчността на тези събития се оспорва поради липсата на съвременни писмени сведения за въпросния период, а някои документи, както изглежда, не се съгласуват напълно с този разказ. Така например в булата Paganorum incursus от 27 юли 1247 г. папа Инокентий IV официално обявява Ордена с името „Братя на Блажената Дева Мария от планината Кармил“ и иска от епископите да ги приемат любезно в своите епархии. Враждебността на мирското духовенство към кармилитите обаче е била такава, че налага повтарянето на тази препоръка на 4 октомври по-късно същата година.

През 1247 г. кармилитите молят папа Инокентий IV да промени Правилото на св. Алберт от 1209 г., за да го адаптира към новия им начин на живот в градовете. В това изменение се набляга на общностното измерение на техния живот. Освен това папа Инокентий IV изяснява и поправя някои неясноти и смекчава някои строгости на първоначалното Правило. Така на 1 октомври 1247 г. с булата си Quae honorem Conditoris omnium той утвърждава смекчения вариант на Правилото на св. Алберт, към чието спазване по-късно ще се върне Терезианската реформа. Вследствие на утвърдения текст кармилитите, например, вече не се хранят поотделно в килиите си, а в обща трапезария, а и могат да проповядват и да изслушват изповеди в мирски (обикновени) църкви.

Последната голяма несигурност за оцеляването на Ордена настъпва през 1274 г. По време на заседанието си от 17 юли Вторият Лионски събор, председателстван от папа Григорий X, закрива всички просешки ордени, които нямат редовен правен статут. Кармилитите изтъкват в своя защита основаването си отпреди 1215 г. и съответните решения на Четвъртия латерански събор и подчертават папските им одобрения. След многобройните изказвания, направени от кармилити по време на заседанието, папата потвърждава тяхното съществуване отпреди 1215 г. и одобрява Ордена им, като им предписва да променят напълно начина си на живот от отшелнически в просешки. Така в крайна сметка Вторият Лионски събор закрива всички просешки ордени, основани след 1215 г., като запазва съществуването само на четири: Францисканския, Доминиканския, Кармилския и Августинския орден.

Официалното признаване на кармилитите за просешки орден се прави едва през 1326 г. от папа Йоан XXII, с което се слага край и на последните пречки пред това те да могат да изпълняват правомерно апостолската си мисия. Възниква обаче конфликт между кармилитите, желаещи да водят отшелнически живот, и тези, които желаят да живеят апостолски в градовете, включително проповядвайки. В резултат на това се развиват два вида кармилски манастири – едните са в градовете, другите извън тях. Същевременно кармилитите започват да изучават богословие в университетите.

Допълнително смекчаване на Правилото

Допълнителното смекчаване на правилото настъпва след голямата чумна епидемия в средата на XIV в., която води до масово измиране на европейското население и до чувствително намаляване броя на членовете на монашеските ордени.

По време на капитула в Нант мнозинството от кармилитите пожелават да се обърнат към папа Евгений IV с молба за второ смекчаване на Правилото на свети Алберт от 1209 г. – понеже реформата от 1247 г. се смята за първо смекчаване. В писмото с дата 15 февруари 1432 г. се посочва, че много от членовете на Ордена с вечни обети не могат повече да спазват това строго и сурово Правило, и то както поради човешката слабост, така и поради немощта на тялото. Двама кармилити са изпратени да предадат тази молба на папата. Той отговаря през 1435 г. с булата Romani Pontificis, която разрешава на кармилитите да пребивават и да се движат свободно „в църквите си, в манастирите към тях и в прилежащите им места в подходящото време“; освен това им дава право да ядат месо три дни в седмицата с изключение на Адвентното време, Великите пости и дните, когато това е било забранено за всички християни.

На 5 декември 1469 г. папа Пий II допълва това разрешение, като предоставя на генералния настоятел правото да освобождава от пост в дните, когато въздържанието е отменено.

Папа Сикст IV предоставя по-голяма свобода, известна като Mare magnum, в булата Dum attendant meditatione от 28 ноември 1476 г., която дава много облаги на просешките ордени. Още преди обнародването на този акт обаче е имало протести срещу подобно „общо смекчаване“ на Правилото.

Опити за реформи

Облагите в новото Правило били посрещани с неодобрение в някои манастири, които искали да се върнат към предишното Правило от 1247 г. Манастирите в Ла Селве (близо до Флоренция), Жеронд (Швейцария) и Мантуа (близо до Флоренция) процъфтявали заради стремежа си да спазват постарому Правилото. През 1442 г. кармилитките от Мантуа се сдобиват от папа Евгений IV с булата Fama laudabilis, която им позволява да бъдат отделна конгрегация, управлявана от генерален викарий и подчинена само на генералния настоятел. Влиятелна през XV в., „Мантуанската реформа“ впоследствие става съвсем маргинална.

Жан Сорет, брат от кармилския манастир в Кан (Нормандия), главен настоятел от 1451 до 1471 г., се опитва да убеди братята си да водят по-строг монашески живот, като насърчава вече съществуващите зародиши и движения. Неговото мото е „Завръщане към Правилото на свети Алберт“. С първите си декрети той протестира срещу привилегиите и изключенията, които са основна причина за упадъка на Ордена. Впоследствие Конституцията на Ордена от 1362 г. е преработена и одобрена от генералния капитул в Брюксел през 1462 г. В нея се набляга върху часословната молитва, обета за бедност, мълчанието и усамотението, съхранението на манастира и килията, ученето, работата и посещенията на настоятелите. Реформата се налага в някои от манастирите – „обсервантните манастири“ и „смесените манастири“. Жан Сорет се е надявал, че постепенно реформата му ще бъде наложена във всички манастири на Ордена. Този опит за реформа обаче остава като цяло безрезултатен, защото следващият генерален настоятел благоприятства ново смекчаване на Правилото с одобрението на Пий II и Сикст IV.

Основаване на Ордена на сестрите кармилитки

Още от Средновековието жените, близки до общностите на братята кармилити, са привлечени от техния молитвен живот. Така в Нидерландия някои бегинки приемат кармилското Правило и основават общности през втората половина на XV век. Жан Сорет, покрай останалата си реформаторска дейност по време на своето генерално настоятелство (1451 – 1471), работи и за превръщането на тези нидерландски бегинажи в кармилски манастири. И най-вече, когато на 7 октомври 1452 г. папа Николай V обнародва булата Cum Nulla, с която се разрешава основаването на женски клон на Ордена, Жан Сорет помага на Франсоаз д'Амбоаз (†1485), херцогиня на Бретан, да изгради първия манастир за кармилитки във Франция: през 1463 г. той нарежда да се построи къща във Ван, в която да се настани първият манастир. На 2 ноември 1463 г. девет монахини пристигат от Лиеж и се установяват там. Така е поставено началото.

Основаване на Третия орден

Третите ордени, наричани също и мирски, стават възможни в Католическата църква едва в началото на XIII век с появата на просешките ордени, каквито са Францисканският, Доминиканският и Кармилският. Просешките ордени, за разлика от уседнало монашеските ордени (такъв е например появилият се още през Античността Орден на бенедиктинците), се характеризират с това, че духовността им става причина за техен апостолат в света. Така за осъществяването на своята мисия тези ордени са отворени за участието на миряните в апостолската им дейност. 

В рамките на Кармилския орден Жан Сорет изиграва важна роля в основаването не само на Втория орден на кармилитките, но и на Третия орден. Папа Николай V подкрепя и това действие в своята була Cum Nulla от 1452 г., която може да се разглежда като официално признаване на Мирския Кармилски орден. Папа Сикст IV потвърждава това решение през 1476 г. През 1576 г. папа Сикст V дава определение кои лица могат да бъдат приети в Мирския орден. През 1594 г. папа Климент VIII разрешава на признатия за самостоятелен Кармилски орден на босите кармилити да основе Мирски орден. Първото Правило на този орден е дадено от генерала на Босия Кармил Квинто на св. Карл около 1700 г. То е одобрено от Светия Престол през 1883 г. и действа до 1911 г. Второто Правило действа в периода 1911 – 1918 г., следващото – до 1985 г., а последното – до 2003 г., когато е приета Конституцията на Секуларния орден на босите кармилити.

Терезианска реформа на Ордена

Тереза Авилска постъпва в кармилския манастир Въплъщение в Авила на двайсетгодишна възраст. По онова време манастирът Въплъщение живее според смекченото Правило и законите на клаузурата не са никак строги. На 24 август 1562 г. Тереза Авилска, под монашеското име Тереза Исусова, се събува боса, облича кафява власеница и заедно с четири новистки заминава да основе нов манастир, посветен на св. Йосиф, като по този начин поставя началото на Реформата на Ордена, състояща се в строго връщане към Правилото от 1247 г., постановено от папа Инокентий IV, т.е. Правилото на св. Алберт от 1209 г., адаптирано към монашеския живот в Европа.

При основаването на втория си манастир на босите кармилитки в Медина дел Кампо Тереза Исусова намира настоятеля на кармилитите в този град Антонио де Ередия, който веднага ѝ обещава „да бъде първия монах на Реформата“. Също в Медина Тереза среща за първи път един млад кармилит, тогава студент в Саламанка, Йоан на св. Матия, бъдещия св. Йоан Кръстни. Тя го убеждава да приеме Реформата, вместо да постъпи в картузиански манастир, както е искал. На 28 ноември 1568 г. в Дуруело, в най-голяма бедност, е съграден първият манастир на босите кармилити. Отците Антоний Исусов, Йоан Кръстни и брат Йосиф, дякон, полагат новите си обети според първоначалното Правило.

Майка Тереза Исусова продължава да основава манастири на босите кармилитки. През 1569 г. основава кармилските манастири в Толедо и Пастрана, последвани от тези в Саламанка през 1571 г. и в Алба де Тормес година по-късно. На 11 юни 1570 г. малката общност на босите монаси в Дуруело може да бъде преместена в редовен манастир в Мансера, където две видни личности от първите боси кармилити взимат дрехата на Ордена: Херонимо Грациан и Николо Дория.

През 1575 г. възниква сериозна криза в отношенията между Тереза Исусова и ръководството на Кармилския орден. Някои кармилити от Старото (т.е. смекченото) правило, опасявайки се, че Терезианската реформа ще им бъде наложена против волята, гледат с неприязън на нейното разширяването върху братята кармилити чрез основаването на множество „реформирани“ мъжки манастири. Освен това кармилските манастири в Испания се намират под двойната власт на генералния настоятел на Ордена и на апостолическия нунций. Към това се добавя и политически натиск от страна на испанския крал и папата. В тази напрегната обстановка кармилитите от Старото правило искат от Тереза обяснения за разширението на нейната Реформа, но писмото им до нея не пристига дълго време (повече от 9 месеца). Уведомена със закъснение за критиките, Тереза бързо отговаря на писмото им, но отговорът ѝ пристига твърде късно, едва след капитула в Пиаченца, на който поради липса на информация и подозирайки неподчинение от страна на Тереза към Кармилския орден, отците кармилити от Старото правило гласуват за отмяна на Терезианската реформа и впоследствие започват жестоко преследване на нейните привърженици. След дълъг конфликт, стигнал до най-висшите власти, недоразуменията са изчистени и най-накрая Тереза може да възобнови основаванията си. Към момента на смъртта на св. Тереза Авилска през 1582 г. Терезианската реформа има в Испания шестнайсет женски и седемнайсет мъжки манастира.

Административно разделяне на Реформирания Кармил

Много бързо Терезианската реформа постига големи успехи. Изправен пред конфликтите между обутите и босите кармилити, папа Григорий XIII, подкрепен от испанския крал Филип II, се произнася в полза на босите кармилити с бреве от 22 юни 1580 г., което обединява всички манастири на босите кармилити в нова провинция, пряко подчинена на генерала на Кармилския орден. Тя обаче все още няма отец провинциал. Така на първия капитул на босите кармилити от март 1581 г. отец Херонимо Грациан е избран за провинциал на босите кармилити.

През 1585 г. отец Грациан отстъпва мястото си на отец Николо Дория. Тогава провинцията на босите кармилити е само една, но по-късно, през 1593 г., провинциалът о. Дория се сдобива от папата с окончателното отделяне на испанската провинция на босите кармилити, което им дава свободата да се разпространяват в цяла Европа и по света.

Тогава манастирите „на Терезианската реформа“ се обособяват в две конгрегации:

– Испанска конгрегация, включваща всички реформирани манастири в Испания и Испанската империя;

– Италианска конгрегация, включваща всички реформирани манастири в Италия (в кралствата и държавите в границите на днешна Италия), както и всички манастири, които предстои да бъдат открити в останалата част на света (извън Испанската империя).

Това административно деление остава в сила до 1875 г., когато папа Пий IX, по молба на кармилита отец Доминик на св. Йосиф, ратифицира сливането на двете конгрегации в една структура: „Ордена на босите кармилити“.

Разширяване на Реформата

За да се очертае разширяването на Реформата от самото му начало, следва да се започне от вече разгледаното административно разделяне на Ордена. Въпреки отказа на генерала на босите кармилити в Испания, който не желае Реформата да се разпространява извън страната, папа Климент VIII (1592 – 1605) разрешава установяването на Реформата и извън Испания, но само в Италия. Всъщност още през 1584 г. в един параклис при портите на древния град Генуа е основан първият манастир на боси кармилити, който е бил под покровителството на св. Анна. През 1597 г. в Рим папата предоставя църквата Мадона дела Скала на босите кармилити, за да основат манастира Ла Скала. През 1590 г. е основан и манастир на босите кармилитки в Генуа – първото основаване на женски манастир извън Испания. С моту проприо от 20 март 1597 г. Климент VIII отделя босите кармилити в Италия от тези в Испания. Именно така Орденът се разделя на двете автономни конгрегации: тази, посветена на св. Йосиф (за Испания, Португалия и Мексико) и посветената на св. пророк Илия (за Италия и други части на Европа и света).

След това босите кармилити се разпространяват много бързо в Европа:

– През 1608 г. в Авиньон (тогава папска територия) е основан нов манастир.

– През 1611 г. кармилитите основават манастир в Париж (църквата Сен-Жозеф-де-Карм на улица „Вожирар“).

– Същата година е открит манастир в Нансѝ, а после и в Шарантон-льо-Пон. Бързо следват и други основавания: между 1615 и 1635 г. те наброяват двайсет.

През 1617 г. са канонично учредени първите шест провинции на италианската конгрегация: Генуа, Рим, Полша, Франция, Белгийска Фландрия и Ломбардия. Девет години по-късно манастирите в Кьолн, Виена и Прага образуват провинция Германия. През 1701 г. е създадена провинция Австрия. Във Франция провинциите Париж, Аквитания, Бургундия и Нормандия са създадени съответно през 1635 г., 1641 г., 1653 г. и 1686 г. Провинция Лотарингия, създадена през 1740 г., е присъединена към кралството на Луи XV едва през 1766 г.

В Нидерландия между 1610 и 1652 г. са основани двайсет и четири манастира на боси кармилити. За дванайсет години кармилитките основават седем манастира. През 1612 г. пет кармилитки напускат Нидерландия, за да основат полския манастир в Краков. По-нататъшни основания са направени в Лвов, Варшава и Краков-Весола.

През 1631 г. босите кармилити осъществяват много символично за Ордена основаване: възстановяват манастира на планината Кармил, основополагащото място на Ордена.

Отделена от кармилитите от Старото правило, Реформата се превръща в нов автономен монашески орден, който в края на XVII в. има около двайсет провинции с почти 8000 монаси.

Гонения и срив на Ордена

По време на Религиозните войни много манастири са разрушени, а монасите са прогонени или дори избити. XVIII в. е период на упадък за абатствата и манастирите. Поради спада в броя на званията и намалението на доходите, които осигуряват дейността на манастирите, някои от тях са затворени. През 1765 г. във Франция са останали само 600 боси кармилити, разпределени в около 60 манастира.

Още преди Френската революция императорът на Германската свещена римска империя Йозеф II решава да закрие всички манастири на съзерцателните монашески ордени (кармилски, но също и визитандински). Всички манастири в империята му (Германия, Австрия, Полша, част от Италия, Нидерландия) са закрити, а монасите и монахините са или изгонени, или изпратени в манастири на други ордени. Дори намесата и посещението на папа Пий VI не променят решението му. По внушение на Луиза-Мария Френска много кармилски манастири във Франция приемат изгонените кармилитки.

Във Франция между 1766 и 1780 г. „Комисия на регулярните духовници“ е натоварена да въведе ред в монашеските обители. Комисията регистрира 79 манастира на боси кармилити с общо 750 монаси. Тя счита, че четири манастира вече нямат основание да съществуват и ги закрива (спрямо 21 закрити манастира на кармилитите от Старото правило). Броят им обаче продължава да намалява и през 1790 г. преброяването на монасите, извършено от Учредителното събрание, показва само 425 боси кармилити.

Френската революция довежда до закриването на всички кармилски манастири, след като Учредителното събрание премахва монашеските конгрегации с тържествени обети на 18 август 1790 г. Имуществото на монасите е конфискувано и продадено. Кармилитите изчезват от Франция до 1840 г., датата на официалното възстановяване на Ордена на босите кармилити във Франция. Френските кармилитки се укриват или напускат, за да намерят убежище в кармилските манастири в чужбина, при кармилитки, които са приютявали няколко години по-рано. Но нашествията при Наполеоновите войни водят дотам, че френската държава поема контрола над много области, които преди това са били чужда територия. Манастирите, които по това време са били свободни (Нидерландия, Савоя...), са затворени, а монасите и монахините са изгонени или задържани. Също така много кармилити и кармилитки са избити и умират като мъченици.

В Испания през XIX в. по време на множество бунтове и метежи населението опожарява манастири и дори избива монаси. През 1835 г. антиклерикалното правителство нарежда да бъдат закрити манастирите с по-малко от 12 членове, национализира част от имуществото на духовенството, а през 1836 г. издава декрети за освобождаване от клаузура. В резултат на това са закрити повече от 900 манастира.

Възраждане на Реформирания Кармил

ВЪВ ФРАНЦИЯ СЛЕД РЕВОЛЮЦИЯТА

Завръщането на кармилитите става бавно през XIX век. След закриването на манастирите във Франция през 1792 г. някои кармилитки устройват тайни манастири. Майка Тереза-Камий на Младенеца Исус (Камий дьо Сойекур), която успява да възстанови семейното състояние, използва тези пари, за да откупи обратно бивши манастири, секвестирани и продадени от републиката, с цел да настани отново монахини в тях. През 1797 г. г-жа Дьо Сойекур купува манастира на кармилитите на улица „Вожирар“, а през 1800 г. устройва там първия таен манастир, който служи като сборен пункт за отделените кармилитки и изпращането им в нови тайни манастири. Наполеон, който се страхува от нея и я вкарва в затвора, казва за нея: „Докато Империята не е застрашена, не е разумно да се спори с г-жа Дьо Сойекур. Ако всички, които са за мен, имаха верността на тази жена към подкрепяните от нея каузи, нямаше да имам толкова много грижи“. Така през 1804 г. вече са възстановени двайсет и пет манастира. След падането на Наполеон възстановяването на женски кармилски манастири продължава и се правят нови основавания: петдесет и седем възстановявания и основавания до 1850 г. До края на XIX в. основаванията във Франция стават все по-многобройни и през 1901 женските кармилски манастири вече са 132, с 58 повече, отколкото преди Революцията.

Избягалите от Франция боси кармилити се завръщат, за да основат през 1840 г. недалеч от Бордо първия си манастир, чийто основател е Доминик на св. Йосиф, испанец, прогонен от страната си заради гоненията срещу Църквата там. Едва през 1864 г. кармилитите успяват да възстановят престоя си в Париж, първо в скромна сграда на улица „Сенже“, а след това на улица „Луи-Давид“. След това е създаден редовен манастир на улица „Ла Помп“, където парижката общност се премества през 1871 г.

От втората половина на XIX в. нататък френските кармилски манастири предприемат основавания и извън Европа (Индия, Палестина).

През 1901 г. законите „Комб“ принуждават кармилитите и много кармилитки да се изселят. Те успяват да се завърнат едва след Първата световна война. Тогава във Франция има повече от сто женски кармилски манастира. Що се отнася до кармилитите, те възстановяват първо провинция Авиньон. През 1932 г. френските манастири са обединени в две полупровинции, които през 1947 г. са издигнати в статут на провинции – Авиньон-Аквитания на юг и Париж на север. Първият провинциален викарий на Париж от 1932 до 1940 г., Луи на Пресветата Троица (адмирал Жорж Тиери д'Аржанльо), дава силен тласък на развитието на провинцията; приемникът му от 1940 до 1945 г., Филип на Пресветата Троица, участва активно в Съпротивата.

В ИСПАНИЯ

През 1936 г., още преди началото на Гражданската война в Испания, републиканските отряди нападат и опожаряват много манастири, като дори стигат до убийства на монаси. През 1937 г., в разгара на гражданската война, св. Мария Маравиляс успява да евакуира своите кармилитки от републиканския сектор и да ги преведе до Франция след дълго пътуване. След края на войната тя се завръща в Испания, за да възстанови напълно разрушения манастир Хълм на ангелите. На нея дължим основаването на десет манастира в Испания и в чужбина (един в Еквадор). След войната Орденът на босите кармилити бързо се разраства и накрая достига 149 манастира.

ВЪВ ВЕЛИКОБРИТАНИЯ И АНГЛОГОВОРЯЩИТЕ СТРАНИ

Във Великобритания, където през 1850 г. са останали само три женски кармилски манастира (и нито един мъжки), се извършват нови основавания от 1868 г. Тези английски манастири на свой ред стават основатели на нови манастири във Великобритания, Австралия, Ирландия и Съединените щати. В Съединените щати, където е имало само един манастир (основан през 1790 г.), в началото на ХХ в. са извършени нови основавания от Великобритания и Испания. В наши дни в САЩ има три провинции с 64 манастира. В Австралия нови основавания се правят от края на XIX в. и вече има много женски и два мъжки кармилски манастира.

Състав на Ордена днес

Босите кармилити и кармилитки, които произлизат от Реформата на св. Тереза Исусова и св. Йоан Кръстни, наброяват (към 2014 г.) около 4000 братя (в 500 манастира) и 10000 сестри (в 750 манастира), всички разпръснати на пет континента. Докато една четвърт от братята се намират в Индия, по-голямата част от сестрите са в Европа (4600 монахини) и Америка (3200 монахини).

Мирският орден на босите кармилити наброява около 25000 миряни от 74 държави.

ПО МАТЕРИАЛИ ОТ ИНТЕРНЕТ