Сестри боси кармилитки
|
Появата на Кармилския орден в България в средата на 30-те години на XX век се свързва с плановете на екзарх Кирил Куртев (1891 – 1971) за развитието на Католическата църква от източен обряд след Първата световна война. Присъствието на тази общност е трябвало да придаде пълнота на българската Католическа църква и да спомогне за осъществяваното от нея извисяване към Бога чрез аскетично съзерцание и самоотричане. Кармил в България възстановява линията на строго аскетично служение в молитвен апостолат и допълва насочения към обществото апостолат на Сестрите евхаристинки. Личната привързаност на епископ Кирил Куртев към Кармилския орден, както и епископското му посещение през 1927 г. в кармилския манастир в Истанбул, са сред обстоятелствата, благоприятствали учредяването на общността в София, но решаващи за това са последвалите негови големи усилия. След завръщането си в своята епархия монсеньор Куртев получава известие, че жребият да постоянства с молитви за благото на Църквата и за пастирските му начинания се е паднал на сестра Регина на Пресветото Сърце Исусово. След смъртта ѝ през 1932 г. сестрите решават нейният път да бъде продължен от сестра Мария Ангелска. На нея заедно с четири други нейни съсестри е съдено да стане основателка на първия в света източно-католически Кармил – този в София, и да остане дългогодишна негова настоятелка. В кореспонденцията между монсеньор Куртев и сестра Мария през 1932 – 1933 г. постепенно се затвърждава идеята за създаване на източен Кармил в центъра на епархията му. През 1933 г. той прави първи постъпки пред някои кармилитски манастири в Италия и Франция за кандидатки за бъдещия Кармил в България. В работата си епископ Куртев е подкрепен от архиепископ Анджело Ронкали; сестра Мария пък е насърчавана от настоятелката на цариградския манастир – майка Луиза на Пресветото Сърце Исусово. В края на юни 1934 г. епископът се обръща с официално писмо към тогавашния апостолически администратор на Константинополския апостолически викариат от римски обряд и титулярен архиепископ на Месемврия монсеньор Карло Марготи да бъде дадено разрешение за основаването на кармилска общност от славянски обряд в София. От своя страна сестра настоятелката в Цариград по молба на сестра Мария Ангелска се обръща на 29 юни 1934 г. с писмо до Светия Отец да разреши създаването ѝ. В началото на февруари 1935 г. Светата конгрегация за източните църкви съобщава на монсеньор Куртев, че официалното разрешение на Рим е изпратено на архиепископ Ронкали в Цариград. На 22 май 1935 г. избраните сестри поемат към София и на 23 с.м. са посрещнати и настанени в къщата на Сестрите евхаристинки на ул. „Върбица“. Каноническото оформление на установяването им, с което се учредява и българският Кармил, е направено посредством следния акт: |
|
|
След края на церемонията на 24 юни присъстващите напускат вътрешните помещения; последен излиза епископ Куртев и вратата на клаузурата е затворена – ритуален жест за началото на скрития молитвен живот на общността и знак за официалното основаване на славянския Кармил в София. Доброто начало е продължено с трудното дело по приспособяване на богослужебните текстове и практики към източно-славянския обряд. В усвояването до съвършенство на литургичния църковнославянски език и на славянското богослужение сестрите успяват с ревностната помощ на отец Йордан Карамитров от Обществото на Исус – поканения в България от епископ Куртев духовник, който помага на Църквата при устройването на източно-славянската семинария и сам преподава в нея. За приспособяването на кармилския правилник към източния обряд голяма помощ оказва новият апостолически делегат в България, монсеньор Мацоли. Още в първото си посещение при сестрите на 8 юли 1935 г. той ги уверява, че Светият Отец не само благославя славянския Кармил, но и желае съществуването му да бъде пример за другите манастири; същевременно Светият Отец поставя първия славянски Кармил под покровителството на св. Тереза на Младенеца Исус и по- късно в израз на своето благоразположение им изпраща частица от мощите на малката Светица. В отговор на писмо от апостолическия делегат сам Светият Отец на 3 август 1935 г. определя насоките, които трябва да бъдат следвани в името на преуспяването на това начинание. Съгласно тях Източната конгрегация преразглежда и приспособява правилата на Кармилския орден, както и Конституцията на Ордена, реда на богослужението и на часословната молитва. Скоро към малката общност на първите Сестри се приобщават и български момичета: сестра Тереза Исусова (с мирско име Мара Дукова), сестра Мария Въплощенска (с мирско име Павлина Павлова), сестра Блажена Кръстна (с мирско име Здравка Бойчева) и др. Постъпването им в манастира предизвиква крайно недобронамерени и невъздържани реакции на родителско неразбиране, силно наранено честолюбие или накърнен светоглед, изразяващи се в безпочвени обвинения, изопачения и клевети, заплахи, съпроводени с шумна вестникарска кампания, целяща злепоставянето на Католическата църква в България. Непоколебимата им и ясно изразена позиция в защита на тяхната вяра и избор рязко пресича всичко това. През 1940 г. сестрите кармилитки се установяват на свое място в няколкото закупени от Църквата малки къщи за тях около храма „Св. Франциск“ в София. За това помага дон Франческо Галони, основателят на Италианския културен институт в България. Идеята му е къщичките около църквата с входове откъм улиците „Мусала“ и „Чепино“ (сега „Проф. Асен Златаров“) да бъдат свързани помежду си и така да се оформи истински манастирски комплекс. На 14 ноември 1940 г. е отслужена първата славянска Света литургия от отец Карамитров в малкия вътрешен параклис на новото място на Сестрите. След него латинска литургия отслужва дон Галони. На 25 декември с.г. след празничните литургии по случай Рождество Христово монсеньор Куртев извършва тържествения ритуал по поставяне на клаузурата. Втората световна война внася промени в обичайния живот на сестрите кармилитки. Под заплахата на бомбардировките, разрушаващи българската столица през втората половина на 1943 г., малкото общежитие е евакуирано в Ямбол при сестрите облатки, където условията позволяват без особени сътресения те да изпълняват стриктно и с нужното съсредоточение своите обети. През пролетта на 1944 г. сестрите кармилитки се завръщат в своето полуразрушено софийско обиталище. Годините след тази дата са най-тежките в историята на първия славянски Кармил. Изложена на преследванията на комунистическия режим, общността неведнъж се намира на прага на оцеляването. През 1952 г. всички сестри са арестувани и подложени на сурови разпити. Настоятелката прекарва повече от 50 дни в затвора, след което е експулсирана. Две от сестрите са изпратени в концлагер, от който се връщат след 9 месеца. Останалите, след около 40 дни затвор, са принудени да се приберат в семействата си. Настъпват тежки години на изпитания, през които с. Блажена успява да поддържа общението между монахините и през 1958 г. те се настаняват да живеят в църквата „Св. Франциск“, преграждайки килии на балкона ѝ. Така прекарват повече от 40 години в лишения и притеснения. Това е време на мълчаливо свидетелство на вяра, надежда и любов. Едва през 1999 г. става възможно установяването на клаузура в част от принадлежащите им в миналото къщи. През 2002 г. е узаконена сградата на завършения първи етап от строежа на новия манастир, който бе започнат през 1996 г. Впоследствие са изградени манастирската църква, библиотеката, капитулната зала, отделението за болни сестри и останалата част от килиите. Така след преживените изпитания източно-славянският Кармил пренася в новото хилядолетие аскетичните начала, на които е положен при своето основаване, и запазва мисията си, в името на която съществува. |
|
ПО МАТЕРИАЛИ ОТ ИНТЕРНЕТ |