Кармилски орден в България

ЖИВОТОПИС

Когато Едит Щайн се ражда във Вроцлав (тогава Бреслау) на 12 октомври 1891 г. като последното от единайсет деца, семейството ѝ празнува Йом Кипур, най-големия еврейски празник – Деня на умилостивението. Повече от всичко останало това прави най-малката дъщеря особено скъпа на майка ѝ. А и за бъдещата кармилитка тази рождена дата е била почти предсказание.

Баща ѝ, търговец на дървен материал, умира, когато Едит още не е навършила три години. Майка ѝ, силно вярваща, дейна и волева жена, наистина забележителна личност, остава сама да се грижи за семейството си и да ръководи голямото семейно предприятие; обаче не успява да поддържа вярата на децата си жива. Едит изгубва вярата си в Бога: „Напълно съзнателно и правейки свободен избор, спрях да се моля“.

През 1911 г. тя завършва с отличие гимназия и започва да следва немски език и история в университета във Вроцлав, по-скоро за да си осигури бъдещото препитание, отколкото от страст. Всъщност истинският ѝ интерес е философията. Интересувала се е и от проблемите на жените. Присъединява се към организацията „Пруска асоциация за правото на жените да гласуват“. По-късно тя пише: „Като млада студентка бях радикална феминистка. След това изгубих изцяло интерес към този въпрос. Сега търся чисто обективни решения“.

През 1913 г. студентката Едит Щайн заминава за Гьотинген, за да посещава лекциите на Едмунд Хусерл в университета. Тя става негова ученичка и асистентка, а също подготвя дисертация под негово ръководство. По това време Едмунд Хусерл очарова обществеността с новия си възглед за истината: възприеманият свят съществува не само по кантианския начин на субективно възприятие. Последователите му разбират философията му като завръщане към конкретното, „завръщане към обективността“. Феноменологията довежда много от учениците му до християнската вяра, без това да е било неговото намерение. В Гьотинген Едит Щайн се запознава и с философа Макс Шелер. Тази среща насочва вниманието ѝ към католичеството. Същевременно обаче тя не пренебрегва обучението си, което в бъдеще трябва да ѝ осигурява препитанието. През януари 1915 г. издържа държавния си изпит с отличие.

Когато избухва Първата световна война, тя пише: „Сега нямам собствен живот“. Посещава курс за медицински сестри и работи в австрийска военна болница. Това са трудни времена за нея. Грижи се за пациенти в инфекциозното отделение, работи в операционната зала и вижда как мъже умират в разцвета на силите си. Когато военната болница е закрита през 1916 г., тя следва Хусерл във Фрайбург-им-Брайзгау, където през 1917 г. защитава дисертация summa cum laude.

Става така, че веднъж забелязва как обикновена жена с пазарска кошница влиза във Франкфуртската катедрала и се спира за кратка молитва. „Това беше нещо напълно ново за мен. В синагогите и протестантските църкви, които съм посещавала, вярващите отиват на служба. В този случай обаче човек влиза в пуста църква, сякаш отива за приятелски разговор. Никога няма да мога да забравя случилото се“. В последните страници на дисертацията си тя пише: "Имало е хора, които в резултат на непредвидена промяна в личността си са вярвали, че са се срещнали с Божието милосърдие“. Как е стигнала до това твърдение?

Едит Щайн е била в близки приятелски връзки с асистента на Хусерл в Гьотинген, Адолф Райнах, и с неговата съпруга, които са били протестанти евангелисти. През ноември 1917 г. Адолф Райнах умира във Фландрия. Едит заминава за Гьотинген и макар да изпитва известно нежелание да се срещне с младата вдовица, с голямо удивление се запознава с един вярващ човек. „Това беше първата ми среща с Кръста и с божествената сила, която той дава на тези, които го носят [...]. Това беше моментът, в който моето неверие рухна и Христос просия“. По-късно тя пише: „Това, което не влизаше в моите планове, влизаше в Божиите планове. В мен се установи дълбокото убеждение, че от гледище на Бога не съществува случайност; целият ми живот, до най-малките подробности, вече е предначертан според плановете на Божието провидение и пред абсолютно ясния Божи поглед притежава напълно завършено единство“.

През есента на 1918 г. Едит Щайн престава да бъде асистентка на Едмунд Хусерл. Причината е, че желае да работи самостоятелно. След покръстването си през 1922 г. тя ще посети Хусерл за първи път едва през 1930 г. и ще проведе с него дискусия за новата си вяра, към която би искала той да стане съпричастен. После ще напише изненадващо: „След всяка среща, която ме кара да чувствам невъзможността да му въздействам пряко, неотложността на собствения ми холокост става все по-остра“.

Едит Щайн иска да се хабилитира като преподавател. По онова време това е било невъзможно за жена. При нейното кандидатстване Хусерл заявява: „Ако академичната кариера стане достъпна за жените, тогава бих я препоръчал по-горещо от всеки друг за допускане до хабилитационен изпит“. По-късно тя не е допусната до хабилитация заради еврейския си произход.

Едит Щайн се връща във Вроцлав. Пише статии по психология и други хуманитарни дисциплини. Същевременно обаче чете Новия Завет, Киркегор и книгата с духовни упражнения на св. Игнаций Лойола. Осъзнава, че човек не може просто да чете такава книга, но трябва да я прилага на практика.

През лятото на 1921 г. заминава за няколко седмици в Бергзаберн (Пфалц), в имението на г-жа Хедвиг Конрад-Мартиус, ученичка на Хусерл, която е приела евангелската вяра по същото време като съпруга си. Една вечер Едит намира в библиотеката автобиографията на Тереза Авилска. Чете я цяла нощ. „Когато затворих книгата, си казах: това е истината“. Поглеждайки назад към собствения си живот, по-късно тя ще напише: „Моето търсене на истината беше единствената ми молитва“.

На 1 януари 1922 г. Едит Щайн се кръщава. Това е денят на обрязването на Исус, на приемането Му сред потомците на Авраам. Едит Щайн застава пред кръщелния купел, облечена в бялата венчална мантия на Хедвиг Конрад-Мартиус, нейна кръстница. „Бях престанала да практикувам еврейската религия и едва след завръщането ми при Бога се почувствах отново еврейка“. Оттогава винаги ще има съзнанието, не само интелектуално, но и конкретно, че принадлежи към потеклото на Христос. На празника Сретение Господне, който е със старозаветен произход, тя получава миропомазание от епископа на Шпайер в частния му параклис.

След покръстването си тя заминава първо за Вроцлав. Заявява на майка си: „Мамо, аз съм католичка“. И двете се разплакват. Хедвиг Конрад-Мартиус пише: „Видях две израилтянки и нито една от тях не беше неискрена“ (срв. Йоан 1:47).

Веднага след обръщането си Едит копнее за Кармила, но духовните ѝ събеседници, генералният викарий на Шпайер и отец Ерих Пшивара, йезуит, я възпират да предприеме тази стъпка. До Великден 1931 г. тя преподава немски език и история в гимназията и учителската семинария на доминиканския манастир „Мария Магдалена“ в Шпайер. По настояване на архиабат Рафаел Валцер от манастира в Бойрон тя предприема дълги пътувания, за да изнася лекции, главно по въпроси относно жените. „В периода непосредствено преди и дълго време след моето обръщане [...] вярвах, че да водиш монашески живот, означава да се откажеш от всички земни неща и да живееш само с мисълта за Бога. Постепенно обаче осъзнах, че този свят изисква нещо друго от нас [...]; дори вярвам, че колкото повече човек се усеща привлечен от Бога, толкова повече трябва да ‘излезе от себе си’, в смисъл да се обърне към света, за да му донесе божествена причина за живот“.

Работната ѝ програма е огромна. Тя превежда писмата и дневника на Нюман от предкатолическия период, както и произвението Quаestiones disputatae de veritate („Разисквани въпроси за истината“) на Тома Аквински в много свободен превод, със стремеж към диалогизиране със съвременната философия. Отец Ерих Пшивара я насърчава да пише и собствени философски трудове. Тя научава, че е възможно „да се занимавам с наука в служба на Бога [...]; само по тази причина успях да се реша да започна поредица от научни изследвания“. За своя живот и работа тя винаги намира необходимите сили в бенедиктинския манастир в Бойрон, където отива да прекарва големите празници на литургичната година.

През 1931 г. тя завършва работата си в Шпайер. Отново се опитва да се хабилитира, за да преподава свободно във Вроцлав и Фрайбург. Напразно. От този момент нататък пише труд върху двете основни понятия при Тома Аквински: Възможност и действителност. По-късно превръща това съчинение в свой основен труд, като го разработва под заглавието Крайно и вечно битие в кармилския манастир в Кьолн. Отпечатването на произведението ѝ приживе се оказва невъзможно.

През 1932 г. получава преподавателско място в католическа институция, Института за научна педагогика в Мюнстер, където може да развие своята антропология. Тук тя има възможност да обедини науката и вярата и да направи разбираемо за другите това единство. През целия си живот е искала единствено да бъде „оръдие на Бога“. „Който и да дойде при мен, аз искам да го отведа при Него“.

През 1933 г. в Германия се спуска мрак. „Вече бях чувала за строгите мерки срещу евреите. Но сега изведнъж започнах да разбирам, че Бог отново е сложил тежката си ръка върху своя народ и че участта на този народ е и моя участ“. Членът от нацисткия закон за арийския произход прави невъзможно за нея да продължи да преподава. „Ако не мога да продължа тук, в Германия няма никаква възможност за мен“. „Бях станала чужденка в този свят“.

Архиабат Валцер от Бойрон не я възпрепятства да влезе в манастир на кармилитки. Още по времето, когато е в Шпайер, тя е дала обети за бедност, целомъдрие и послушание. През 1933 г. тя се представя на майката настоятелка на кармилския манастир в Кьолн. „Не човешката деятелност, но само страданието Христово може да ни помогне. Копнея да участвам в него“.

За пореден път Едит Щайн отива във Вроцлав, за да се сбогува с майка си и семейството си. Последният ден, който тя прекарва у дома, е 12 октомври – нейният рожден ден и еврейският Празник на шатрите. Едит придружава майка си в синагогата. И за двете жени този ден не е бил лесен. „Защо позна Исус Христос? Не искам да кажа нищо лошо за него. Той вероятно е бил добър човек. Но защо е станал Бог?“, казва майка ѝ и се разплаква.

На следващата сутрин Едит взема влака за Кьолн. „Не можех да изпитвам дълбока радост. Това, което оставях зад себе си, беше твърде ужасно. Но бях много спокойна – в интимността на Божията воля“. След това тя пише всяка седмица писмо до майка си. Не получава отговори. Сестра ѝ Роза ѝ изпраща новини от дома.

На 14 октомври Едит Щайн постъпва в манастира на кармилитките в Кьолн. През 1934 г., на 14 април, се провежда церемонията по взимане на дрехата. Архиабатът на Бойрон отслужва литургията. От този момент нататък Едит Щайн се нарича сестра Тереза Бенедикта Кръстна.

През 1938 г. тя пише: „Под Кръста разбрах участта на Божия народ, която тогава (1933 г.) започна да заявява за себе си. Според мен те разбираха, че става дума за Кръста Христов, че трябва да го приемат в името на всички останали народи. Със сигурност днес разбирам по-добре тези неща – какво означава да бъдеш невеста на Господа под знака на Кръста. И все пак никога няма да е възможно да разберем собствено всичко това, защото то е тайна“.

На 21 април 1935 г. тя дава временни обети. На 14 септември 1936 г., по време на подновяването на обетите, майка ѝ умира във Вроцлав. „До последния момент майка ми остана вярна на своята религия. Но тъй като нейната вяра и голямото ѝ упование в Бога [...] бяха последното нещо, което остана живо в агонията ѝ, имам увереността, че тя е намерила много милостив съдия и че сега тя е моята най-вярна помощница, за да мога и аз да стигна до целта“.

Върху изображението на вечните ѝ обети от 21 април 1938 г. тя дава да се отпечатат думите на св. Йоан Кръстни, на когото тя ще посвети последното си произведение – Науката на Кръста. „Отсега нататък единствената ми задача ще бъде любовта“.

Влизането на Едит Щайн в кармилския манастир не е било бягство. „Който влезе в Кармила, не е изгубен за своите, но те стават още по-близки. Това е така, защото нашата задача е да даваме отчет пред Бога за всички“. Преди всичко тя дава отчет пред Бога за своя народ. „Трябва постоянно да мисля за царица Естир, която е отведена от народа си, за да даде отчет пред царя. Аз съм една малка и слаба Естир, но Царят, който ме призова, е безкрайно велик и милостив. Това е моята голяма утеха“ (31 октомври 1938 г.).

На 9 ноември 1938 г. нацистката омраза към евреите става явна пред целия свят. Синагогите са опожарени. Ужасът се разпростира сред евреите. Майката настоятелка на кармилитките в Кьолн прави всичко възможно, за да изведе сестра Тереза Бенедикта Кръстна в чужбина. През нощта на 1 януари 1938 г. тя пресича границата с Нидерландия и е отведена в кармилския манастир в Ехт, Холандия. Там тя написва завещанието си на 9 юни 1939 г.: „Сега вече приемам с радост, в пълно покорство и в съгласие с Неговата пресвята воля, смъртта, която Бог ми е отредил. Моля се на Господ да приеме живота и смъртта ми [...], за да може Господ да бъде признат от Своите и Царството Му да се прояви в цялото си величие за спасението на Германия и за мира в света“.

В кармилския манастир в Кьолн Тереза вече е получила разрешение да се посвети на научната си работа. Наред с други неща, в Ехт тя пише За живота на едно еврейско семейство. „Просто искам да разкажа какво съм преживяла като еврейка“. Изправени пред „младежите, които днес от най-ранна възраст са възпитавани да мразят евреите [...], ние, които сме получили образование в еврейската общност, имаме дълг да свидетелстваме“.

За кратко време Тереза пише в Ехт съчинение на тема Йоан Кръстни, мистичният доктор на Църквата, по повод четиристотингодишнината от рождението му (1542 – 1942). През 1941 г. тя пише на една монахиня, с която я свързва приятелство: „Scientia crucis (‘науката на Кръста’) може да се научи само ако човек усети цялата тежест на Кръста. Още от първия миг бях убедена в това и казвах с цялото си сърце: Ave Crux, Spes unica (‘Радвай се, Кръсте, наша едничка надежда!’)“. Съчинението ѝ за Йоан Кръстни е с подзаглавие Науката на Кръста.

На 2 август 1942 г. пристига Гестапо. Тереза е в манастирската църква заедно с другите сестри. За по-малко от пет минути тя е трябвало да се яви пред нацистите заедно със сестра си Роза, която е кръстена в Католическата църква и работи с кармилитките в Ехт. Последните думи, които са чули да казва Тереза Бенедикта Кръстна в Ехт, са отправени към сестра ѝ: „Ела, тръгваме за нашия народ“.

Заедно с много други евреи, приели християнството, двете жени са отведени в сборния лагер във Вестерборк. Това е отмъщение за протестното послание на католическите епископи на Нидерландия срещу погрома и депортациите на евреи. „Това, че човешките същества могат да стигнат дотам да бъдат такива, никога не съм го разбирала, и че моите сестри и братя трябва да страдат толкова много, това също никога не съм го разбирала наистина [...]; всеки час се моля за тях. Бог чува ли молитвата ми? Със сигурност обаче Той чува техните ридания“. Професор Ян Нота, който ѝ е бил близък, по-късно ще напише: „За мен тя е свидетел на Божието присъствие в един свят на отричане на Бога“.

На разсъмване на 7 август конвой от 987 евреи тръгва към Аушвиц. На 9 август 1942 г. сестра Тереза Бенедикта Кръстна, заедно със сестра си Роза и много други членове на нейния народ, умира в газовите камери на Аушвиц. Папа Йоан Павел II я провъзгласява за блажена на 1 май 1987 г., а за светица – на 11 октомври 1998 г.

ПИСМЕНО НАСЛЕДСТВО

Текстовете на Едит Щайн могат да бъдат разделени в три ясно определени периода.

Феноменологичен период (1916 – 1923) – от написването на дисертацията до приемането на християнството

Първият публикуван текст е дисертацията Zum Problem der Einfühlung, „По въпроса за вчувстването“ (Хале, 1917; Мюнхен, 1980). Според строго феноменологичен метод той анализира феномена, наблюдаван у лица, които стават отчуждени от собствената си личност, и основополагащия акт, който прави възможно възприемането на личностно съществуване, различно от собствената им личност. Вчувстването, или емпатията, се определя като „афективна и обикновено емоционална съпричастност на човешкия субект към чужда за него реалност“.

През следващите години Едит Щайн сътрудничи на списание, основано от Хусерл (Jahrbuch für Philosophie und phänomenologische Forschung, „Годишник за философия и феноменологични изследвания“), където публикува три важни феноменологични труда. Два от тях изследват психичната причинност и връзката между индивид и общност (том 5, 1922, с. 2-116 и 116-283); в тях тя изследва условията на възможността за отваряне на индивидуално-личностния субект към съвместния живот. Третият труд е Eine Untersuchung über den Staat („Изследване върху държавата“); той осветлява основите, върху които трябва да се създаде държавната общност. Представлява изследване на социално-политическата сфера, което изхожда от разграничението между индивидуалното и социалното измерение, наблюдавани във всяка човешка личност (том 7, 1925, с. 1-123).

Педагогически и неотомистки период (1922 – 1938) – от приемането на християнството до заминаването за кармилския манастир в Ехт

През десетте години, прекарани в колежа на сестрите доминиканки в Шпайер, Едит Щайн е автор на многобройни лекции и публикации, чиито основни теми са жената, образованието и педагогиката. По същото време тя започва да се интересува от творчеството и мисълта на Тома Аквински.

Първият резултат е Husserls Phänomenologie und die Philosophie des hl. Thomas de Aquino, „Феноменологията на Хусерл и философията на св. Тома Аквински“ (в: Jahrbuch für Philosophie und phänomenologische Forschung, 1929, с. 315-338; преиздаден в Тюбинген, 1974), сравнителен анализ и подчертаване на допирните точки между двата подхода. Няколко години по-късно Едит Щайн представя превод на Quaestiones disputatae de veritate от Тома Аквински, единствен по рода си превод, който се стреми да предаде томисткото учение на езика и от гледна точка на феноменологията: Des hl. Thomas von Aquinas Untersuchungen über die Wahrheit, „Изследвания на св. Тома Аквински върху истината“ (2 тома, Бреслау, 1932). Най-голямото произведение от този период и на цялото философско творчество на Едит Щайн е работа, замислена първо като хабилитационен труд: Endliches und ewiges Sein. Versuch eines Aufstiegs zum Sinn des Seins, „Крайно и вечно битие. Опит за извисяване към смисъла на битието“ (1950).

Духовен и мистичен период (1938 – 1942) – престоят в кармилския манастир в Ехт.

Още в Кьолн Едит Щайн е изучавала сериозно произведенията на Тереза Авилска и е обобщила плода от тези си занимания в малък трактат – Seelenburg, „Замъкът на душата“; тя го замисля като приложение към философския си труд Endliches und ewiges Sein (публикувано едва през 1962 г.).

Най-важното ѝ мистично произведение несъмнено е Kreuzeswissenschaft, „Науката на Кръста“, всеобхватен феноменологичен анализ на основните съчинения на Йоан Кръстни. Трудът е разделен на три части, третата от които остава незавършена. Началната глава, която е своеобразен увод, се занимава с биографичните данни и историческите обстоятелства, в които се вписват мистичните преживявания на светеца и които обуславят литературния израз на неговото възлизане към мистичното единение с Бога. „Учението за Кръста“ (Kreuzeslehre) съставлява централната част на книгата; то анализира и коментира главните теми и текстове на Йоан Кръстни; вътрешната структура се осигурява от поредицата на четирите трактата на светеца: Изкачване на планината Кармил, Тъмната нощ, Духовна песен и Живият пламък на любовта. Последната част разглежда „Следването на Кръста“ (Kreuzesnachfolge); основната теза е, че „науката на Кръста“ не се свежда до чистото познание на богословското и мистично съдържание на Кръста, но изисква екзистенциалния и личен опит, който всеки християнин е призван да има за Страданието и Кръста Христови.

ДУХОВНО УЧЕНИЕ

Духовното учение на Едит Щайн е неразбираемо, ако пренебрегнем философския и феноменологичен характер, белязал дълбоко всичките ѝ трудове. Нейната антропология е от първостепенно значение. Тя разграничава три елемента – тяло, душа и дух, които, съединени субстанциално в един субект, образуват човешкия феномен, наречен „личност“. Това личностно битие обаче остава в сянка, ако не излезе наяве духовният характер на неговата разумна природа. В абсолютната си нематериалност и безвремие духът е личностната инстанция, той е центърът, в който личността намира своя краен смисъл и благодарение на който тя е способна да общува с другите личностни субекти и с Бога. Чрез своя духовен характер личността надвишава живите същества, които са надарени само с растителна (растенията) и/или сетивна (животните) душа, и може да придобие опит за трансценденцията, който се осъществява чрез давано по благодат участие в Божието битие. Следователно духът е необходимото условие за достъпа на човека до трансценденцията и до благодатния живот. От своя страна човешката душа е духовна, доколкото изхожда от творческия акт на Бога, Който я създава по Свой образ и подобие (Бит. 1:26); още от своето сътворение тя е водена чрез благодатта – не отвън, а в собствената си вътрешност – от царството на природата към царството на благодатта, където тя получава пълнотата на своето битие.

Духовните пътища, които водят душата към пълно себепознание и до пълнотата на нейното битие, са основно три – тези, предложени от Тереза Авилска, Псевдо-Дионисий Ареопагит и Йоан Кръстни.

В своя анализ на терезианското учение за душата Едит Щайн изхожда от принципа, че душата е център на телесно-душевно-духовното единство на човешката личност, без обаче да може да бъде отъждествявана с чистия Аз; душата представлява жизненото пространство, в което Азът се открива на себе си не от време на време, а непрекъснато и възходящо от първото до седмото жилище (срв. Вътрешният замък). Eдит Щайн се разминава със светицата от Авила относно начина, по който Азът се открива на себе си и относно етапите, които го водят към пълнотата на битието му – мистичното единение с Бога. Без съмнение молитвата е „вратата“, през която душата се открива на себе си, но Едит Щайн смята за необходимо да добави към нея прозренията на една здравомислена психология и на една антропология, основаваща се на духовния характер на човешката личност. Самата същност на душата, дори доколкото тя пребивава последноинстанционно в тайната, не е сама по себе си непреодолимо непозната; тя предлага множество пътища за достъп до най-съкровените ѝ екзистенциални пространства. Според този принцип душата има собствена структура, която може да се разглежда независимо от отношението на душата с Бога (област на философията), и достъпът до вътрешността на душата не може да бъде сведен до личната или до литургичната молитва: съществуват освен това както научният анализ, чийто обект е душата (област на психологията), така и междуличностните контакти (област на емпатията). Според Едит Щайн трябва да бъдат обединени всички съставни елементи на човешката личност и да се прилагат различните методи на анализ на движенията на душата, ако човек иска да положи устоите на една плодотворна мистична духовност и опитност.

Учението на Псевдо-Дионисий Ареопагит за познанието на Бога посредством отрицателното богословие, т.е. посредством богословието, което съгласно традицията търси съвършенствата на нетварния Бог чрез отричане на несъвършените признаци на тварното, е за Едит Щайн уводната рамка на theologia crucis („богословието на Кръста“) на Йоан Кръстни. Описанието на начините за достъп до мистичния опит (очистващ, просветляващ, единяващ) подготвя разбирането за тъмната нощ на сетивата и духа. Само отчасти вярна на Псевдо-Дионисий, Едит Щайн предлага три начина за познаване на Бога: естественото познание; познанието на вярата, с което си служат богословите; Божието познание чрез опитности от свръхестествен порядък, в които вдъхновението и откровението играят решаваща роля. Този последен път е в основата на символичното богословие, връхна точка на положителното богословие, което търси съвършенствата на нетварния Бог по аналогия с тварното и което обаче остава фрагментарно, докато не бъде заменено от отрицателното богословие, чиято цел е не само отрицанието на признаците, приписвани несвойствено на божествения „феномен“, но и приемането и преживяването на тайната като такава.

Централната идея в духовното учение на Едит Щайн се основава и развива върху theologia crucis според модела, предложен от Йоан Кръстни. Всеки мистичен опит задължително преминава през опита на Кръста, на тъмната нощ според образа на Йоан Кръстни. Тайната на Кръста е животворната сила на духовния живот; животът на човека е via crucis, „кръстен път“, който се стреми да отъждествява човека все повече и повече с Разпнатия до сетната опитност на мистичното единение с Бога. Истинската наука на Кръста не се състои в систематизиране на абстрактни принципи или в логическо свързване на истинни съждения, а в съответствието на принципите с личния живот, с живяната опитност. Науката на Кръста е „теория“ от особен вид: макар и да отпраща към истинни съждения, тя се осъществява само в признаването и приемането на една жива и трансцендентна истина.

Благодарение на богословието на Кръста духовното учение на Едит Щайн има във висша степен христологичен характер. Единствено Исус Христос, Синът Божи, станал човек, е способен да изживее тъмната нощ до най-дълбоките ѝ последици. Единствено Той може да въплъти в пълнота образа на страдащия Раб Божи; единствено Той може да изпита най-дълбокия смисъл на изоставеността от Бога. Всички останали човеци са само причастни на Христовия кръст и тяхната среща с тайната на Кръста е решаващият момент по пътя им към пълнотата на тяхното съществуване. Някои от тях, мистиците, получават благодатта да участват по специален начин в страданието Христово. Но Кръстът и болката не са последната инстанция на духовния и мистичен живот; те са приготовления за вечното единение на душата с Бога в любовта. Единението на любов и пълнотата на личното битие, осъществени във висшите мистични опитности, показват какъв е краят на via crucis.

Духовното учение на Едит Щайн в крайна сметка притежава онтологично-социален характер, доколкото не свежда ефектите на единението с Бога до конкретната единична личност, която го преживява, но напротив, по такъв начин тази личност се превръща в мост на благодатта за онези, които са на път към това единение: „Пълнотата на личностното битие, единението с Бога и работата за единението на другите с Бога в собственото им битие съставляват една единствена и неразделна реалност“ (Kreuzeswissenschaft, цит. съч., с. 252).

ПО МАТЕРИАЛИ ОТ ИНТЕРНЕТ, А СЪЩО ПО : ANDRÉS BEJAS, "ÉDITH STEIN (THÉRÈSE-BÉNÉDICTE DE LA CROIX)", DICTIONNAIRE DE SPIRITUALITÉ ASCÉTIQUE ET MYSTIQUE, TOME 14, PARIS, 1990, 1199-1202