Кармилски орден в България

Нашето Правило ни подтиква да размишляваме ден и нощ върху Закона Господен и да бодърстваме в молитвата. Времето, отделено през деня за молитвено размишление, не е достатъчно, за да изпълним предписанието на Правилото. Постигаме го само ако живеем постоянно в Божието присъствие. Без това постоянно съзнание за Неговото присъствие молитвата ще донесе малко плодове и дори ще бъде измама. Когато обичаме истински, обичаме всякога.

„Животът в Божието присъствие е като цимент, който споява всичките ни действия в Бога“, пише Михаил на св. Августин (1622 – 1684).

Да размишляваме върху Закона Господен и да бодърстваме в молитвата, вървят ръка за ръка. Именно „преживяйки“ Божието слово, се издигаме към непрестанната молитва. Казват ни, че трябва добре да сдъвкваме храната си, и наистина храната е по-сладостна, когато отделяме време да правим това. Същото важи и за думите от Писанието: колкото повече ги „дъвчем“, толкова са по-сладостни. Колко са сладки на гърлото ми Твоите думи! По-сладки от мед на устата ми (Пс. 118:103). Съдбите Господни са истина – всички са праведни; по-сладки от мед и капки от вощен мед (Пс. 18:10-11). „Преживяйки“ неспирно, започваме да вкусваме колко благ е Господ (Пс. 33:9). Да се изложим на действието на Неговото слово, означава да приемем Христа у себе си, нищо по-малко.

Йоан Касиан (~360 – 435) разказва, че отците пустинножители са обичали да повтарят често стиха: Побързай, Господи, да ми помогнеш (Пс. 69:2). Те са искали да се проникнат от него, докато призивът за помощ стане тяхна втора природа. Опитът показва, че е полезно, особено ако сме начинаещи, да не се придържаме винаги към един и същ библейски стих. Можем например да изберем в началото на всяка седмица стих от Библията, който ще повтаряме често. Ако в края на седмицата ни се струва, че не сме привършили с това слово, иначе казано, ако все още намираме в него „сок“, можем, разбира се, да удължим времето за него. Ако ли не, можем да си изберем друго слово от Светото Писание.

След време навярно ще предпочитаме да повтаряме само името на Исус. Неговото име е достатъчно, за да прогони всички лоши мисли и да изгони всички неприятели. Името Исусово ни спасява в изкушението, утешава ни в обезсърчението, укрепва ни в немощта. При условие обаче да не го изричаме механично, но да зовем постоянно Исус с името Му, от дълбините на сърцето си, с любов.

Бог ни е по-близък от самите нас. Можем да присъстваме в себе си само благодарение на присъствието в нас на Бога, Който ни сътворява във всеки един миг. Неговото присъствие е първенствуващо и си остава завинаги първенствуващо. Да не ни е грижа за това божествено присъствие, би означавало не само да се отречем от Бога, но и да ни липсва една съществена част от собствената ни реалност, а именно това, че тук и сега Бог ни призовава към съществуване. Св. Йоан Кръстни говори за „старанието“, което човек трябва да има, „да не изневери на Бога“ и че „старите приятели на Бога само по чудо могат да Му изневерят“.

Както свещеникът излага Светото Причастие в монстранцата, така можем всяка сутрин да излагаме Исус в монстранцата на своята душа и да Го обожаваме през деня, да Го възхваляваме, да Му благодарим и да просим за всичко, от което се нуждаем.

Ако във всичко случващо се разпознаваме Божията воля, ако във всичко усещаме любящата Му и сътворителска ръка, ако във всичко слушаме словото Му и ако получаваме и приемаме всичко с едно радостно „Да, Отче“, тогава живеем постоянно в Божието присъствие.

Не бива да се опитваме да събуждаме в себе си точно определено „чувство“ или „опитност“ за Божието присъствие. Такава „опитност“ е от голяма помощ, когато я дава Бог. Ако Той не го прави, причината е, че така е по-добре за нас. Вярата и упованието трябва да бъдат наша пътеводна звезда. И в това, както винаги, те са най-сигурният компас.

Ако заниманията ни не изискват цялото ни внимание, винаги можем да отправяме остатъка от вниманието си към Бога, без обаче да се стремим да мислим за Него постоянно. Подобен стремеж лесно предизвиква главоболие и изтощение и дори има опасност да навреди на нервната ни система. Ако пък заниманията ни изискват цялото ни внимание, нека си осигурим от време на време кратка почивка, за да възобновим съзнанието си за Божието присъствие. Да си дадем една-две минути, за да се вглъбим отново и да намерим малко покой в Бога. Когато нашият отец св. Йоан Кръстни е разговарял с кармилитките, случвало му се е да каже изведнъж: Alto! a vida eterna!, „Да поспрем малко! Към вечния живот!“

Понякога е за предпочитане да не търсим активно Божието присъствие, но просто да спрем да мислим за нещо друго. Изоставяйки всичко, което ни занимава, ние се отваряме за Бога и за Неговия мир. Достатъчно е да отворим прозорец, за да изпълним дробовете си с ободряващ въздух. Ще направим добре, ако понякога буквално отворим прозореца на стаята си, за да се оставим да бъдем съживени от свежия въздух, който е символ на Светия Дух. Това няма да измори главата ни, но напротив, ще ни доведе до почивката и до мира на Бога.

Жив е Господ, в Чието присъствие стоя! (3 Цар. 17:1). В тези думи на пророк Илия, наш водач и отец (dux et pater noster), се намира вкратце целият дух на Кармила. Господ е един жив Господ и в Него животът е неделим от любовта. Неговият лик излъчва любов, Той първи ни обикна (1 Йоан 4:10). За да присъстваме от своя страна при Този, Който винаги присъства при нас, и да се оставим да бъдем обичани от Него, можем да се молим заедно с Йоан Кръстни: „Разкрий Твоето присъствие“ (Духовна песен). Не бива да се осланяме само на нашата добра воля и на нашите усилия: трябва да помним, че можем да пребъдваме близо до Него само ако Той Сам ни открие Себе Си.

Ако живеем съзнателно и бдително в настоящия момент, без трудности ще намерим поводи да си припомняме Божието присъствие. Звъни телефона ни, обаждаме се: чрез човека, който ни се обажда, можем да помислим, че Сам Бог ни търси. Някой идва при нас: Сам Бог е, Който ни посещава, и ние Му благодарим с радост, отговаряйки: Deo gratias, „Богу благодарение“.

Нека мислим понякога за това, което св. Елисавета на Пресветата Троица написа на деветнайсетгодишната си приятелка Франсоаз дьо Сурдон през септември 1906 г., два месеца преди смъртта си: „За да постигнем съвършения живот на душата, мисля, че трябва да живеем в свръхестественото, т.е. никога да не действаме ‘естествено’. [...] Трябва да осъзнаем, че Бог е в най-съкровените наши кътчета, и да предприемаме всичко заедно с Него; тогава никога не сме банални, дори правейки най-обикновени действия, защото не живеем в тези неща, а ги надхвърляме! Една свръхестествена душа никога не общува с вторичните причини, но само с Бога“.

ПО : ВИЛФРИД СТИНИСЕН, СКРИТИ В ЛЮБОВТА. РЪКОВОДСТВО ЗА КАРМИЛСКИ ЖИВОТ, СОФИЯ, 2022, 81-85