Кармилски орден в България

ЖИВОТОПИС

Детство

Елисавета (Елизабет) Катез е родена във Фарж-ан-Септен, близо до Бурж, на 18 юли 1880 г. в семейството на Жозеф Катез (1832 – 1887) и Мария Ролан (1846 – 1914). Кръстена е на 22 юли. През следващата година родителите ѝ се преместват в Осон, Бургундия, а през 1882 г. – в Дижон, преди семейството да се сдобие с втора дъщеря, Маргарита, родена на 20 февруари 1883 г.

Като дете Елисавета се проявява като много силен характер, с твърда воля и с холеричен темперамент. Началната ѝ учителка казва: „Това дете има желязна воля, държи на всяка цена да постигне това, което иска“. След смъртта на баба ѝ на 8 май 1882 г. дядо ѝ идва да живее с децата и умира там на 24 януари 1887 г. През лятото Елисавета за първи път доверява на минаващ оттам монах желанието си да стане монахиня. Няколко месеца по-късно, на 2 октомври 1887 г., баща ѝ умира внезапно в нейните ръцете. Внезапната смърт на баща ѝ, когато тя е само на седем години, е най-тежкото събитие в живота ѝ. Вследствие на тази кончина семейството се премества в нов дом и двете дъщери са отгледани от майка си.

Призвание и живот в света

Първата ѝ изповед оставя трайно впечатление у нея и тя смята този ден за деня на своето „обръщане“, което „е обусловило цялостното ѝ пробуждане за божествените неща“. През 1888 г., на осемгодишна възраст, тя споделя за своето призвание на каноника Англ и му казва, че ще стане монахиня.

Елисавета продължава да учи, но поради трудностите ѝ с правописа майка ѝ решава да ѝ вземе частен учител. Буйният ѝ нрав все така подсказва за себе си. Тя започва да учи в музикално училище, където се оказва надарено дете. Същевременно, насърчавана от майка си, Елисавета не крие вкуса си към това да има изискана външност, например да носи ръкавици и бижута.

На 19 април 1891 г. приема първо причастие. В едно от стихотворенията си тя пише, че Учителят е завладял така сърцето ѝ, че оттогава се е стремяла само да Му отдаде живота си. Вечерта в деня на първото причастие майка Мария Исусова, настоятелка на дижонския Кармил, дава на Елисавета иконка с обяснение на името ѝ – то означава „Дом Божи“.

Веднъж, след като се причастява, твърди, че е чула „в душата си“ думата Кармил („Градина Господня“). През 1894 г., на четиринайсетгодишна възраст, тя казва, че по време на благодарствена молитва е получила призив да се посвети на Бога и тогава си е дала обет да пази целомъдрие. Копнее да влезе в Кармила и прекарва дълги, меланхолични часове, наблюдавайки кармилския манастир от балкона на спалнята си. Майка ѝ обаче не е убедена в реалността на този призив и дискретно подтиква дъщеря си да открие светския живот по онова време.

Тя продължава да изучава музикална теория и е толкова блестяща в музиката, че на тринайсетгодишна възраст получава първа награда в музикалното училище. Участва в светски вечерни забави, на които „не изглежда никак отегчена“. Канят я и на светски вечери, където я молят да свири на пиано – изкуство, в което е най-добра. Особено много харесва Фредерик Шопен, Франц Лист и Роберт Шуман.

По същото време участва в дейностите на енорията: преподава катехизис, пее в хора, обучава младежи в църквата през месеца на Мария. А и умее да се адаптира към аудиторията си и да показва въображение: когато излиза от църквата, разказва на децата фантастични истории, докато ги води на разходка.

Често прекарва ваканциите си в планината, посещавайки семейството и приятелите си в Пиренеите, Юра, Вогезите и Швейцарските Алпи, или ходейки на плаж, което е било нещо сравнително рядко за онова време. Тези почивки са възможност да се срещне с много хора, да танцува, да свири, но и да се разхожда в планината. Подобни разходки пораждат у Елизабет любов към планините.

Първи мистични благодати

На осемнайсетгодишна възраст Елисавета започва да пише дневник. В него тя показва силното си влечение към планините, но също и към красивите рокли.

Този период от живота ѝ е белязан и от борба с темперамента ѝ. Всеки ден тя записва в дневника си всички свои победи и поражения. На 30 януари 1899 г. тя пише: „Днес имах радостта да принеса на моя Исус многобройни жертви заради моя най-голям недостатък, но колко много ми струваха те. Признавам своята слабост в това [...] Струва ми се, че когато получа несправедлива забележка, усещам как кръвта ми кипва във вените, толкова много се бунтува съществото ми [...]. Но Исус беше в сърцето ми и затова бях готова да изтърпя всичко заради Него“. По време на Великите пости тя посещава великопостните беседи за Алфонс Лигуори; иска да се моли и да се принесе в жертва за обръщането на един от своите съседи. Елисавета неведнъж е споделяла с майка си, че иска да стане кармилитка, но тя ѝ предлага да си намери за мъж добра партия. В отговор Елисавета потвърждава желанието си да влезе в Кармила и майка ѝ най-накрая ѝ позволява да се срещне с настоятелката на манастира. Мария Катез обаче отказва да позволи на дъщеря си да се замонаши, преди да навърши пълнолетие, което по онова време е двайсет и една години.

Именно тогава Елисавета получава първите си мистични благодати. По време на духовни упражнения през януари 1899 г. тя прочита Път към съвършенството от Тереза Авилска и открива нов начин на молитва. Особено я докосва изречението на Тереза Авилска: „Трябва да Ме търсиш в себе си“. Открива това, което богословието описва като „обитаване на Троицата в душата“ и което тя ще превърне в център на своята духовност в Кармила. Твърди, че тогава е „познала моменти на върховен екстаз, в които Учителят благоволяваше да ме въздига толкова често по време на духовните ми упражнения, а и по-късно [...]. След подобни екстази и върховни грабвания, по време на които душата забравя всичко и вижда само своя Бог, колко трудна и мъчителна изглежда обикновената молитва!“.

Редовно посещава кармилския манастир в Дижон и се среща с един доминикански свещеник, отец Вале, който я успокоява за новите ѝ мистични пориви. На 26 март 1899 г. родната майка на Елисавета се съгласява дъщеря ѝ да постъпи в Кармила, когато навърши пълнолетие. Елисавета се среща редовно с майка Мария Исусова, която ѝ помага и става неин духовен ръководител до постъпването ѝ в манастира: формира я в кармилския дух и я съветва за духовния ѝ живот.

Елисавета иска да подражава на монахините и през февруари 1899 г. се подлага на самоумъртвления. След известно време на много решително самоумъртвяване тя започва да показва признаци на умора. Майката настоятелка на кармилския манастир е тази, която я кара да бъде по-умерена, като ѝ казва, че самоумъртвлението не се състои само в пост, но и в опит да изживява с вяра противопоставянето на майка ѝ срещу влизането ѝ в Кармила.

Продължава да пътува и участва в Световното изложение в Париж през 1900 г., като посещава базиликата Сакре-Кьор („Пресвето Сърце Исусово“) в Монмартър и базиликата „Света Богородица на победите“. През следващите месеци мистичните пориви на Елисавета стават все по-редки, дотам щото в своята чисто волева вяра тя да каже за себе си, че е „безчувствена като дърво“.

Среща се с отец Вале, който ѝ дава увереност в нейните интуиции за присъствието на Бог в нея. Продължава да изпитва трудности в молитвата, описвайки себе си като изправена пред дебела стена. След месеци на очакване майка ѝ, която се е противопоставяла дъщеря ѝ да влезе в Кармила, най-накрая се съгласява. Първоначално майката настоятелка на дижонския Кармил е искала Елисавета да се присъедини към монахините, които основават Кармил в Парей-льо-Мониал, но родната ѝ майка е против. Затова Елисавета постъпва в дижонския Кармил и се сбогува с майка си и сестра си.

Монашески живот в Кармила. Новициат

Постъпва в кармилския манастир в Дижон на 2 август 1901 г. Началото на новициата ѝ е белязано от сетивни благодати и Елисавета не крие радостта си, особено в писмата си до роднините, където твърди, че е посрещната и обгрижвана „като бебе“. В текстовете си тя не крие любовта си към мълчанието на Кармила, което според нея означава да бъдеш „усамотен с Усамотения“. Този период е белязан и от поставяне под въпрос на прекалената ѝ чувствителност, независимо че в кореспонденцията си Елисавета твърди, че е щастлива „да бъде най-обичаната“. Майка Жермен, монахиня кармилитка, се опитва да поправи недостатъците на Елисавета. Докато веднъж Елисавета съзерцава звездите, майка Жермен ѝ казва: „Човек не идва в Кармила, за да мечтае за звездите. Отиди при Него с вяра“.

Този период не минава без тревоги заради антиклерикалното правителство, което е на власт. Тъй като сестрите трябва да поискат законно разрешение да останат и получават отговор много късно, Елисавета дори моли майка си да ѝ изпрати цивилни дрехи, в случай че сестрите бъдат принудително изселени от правителството на Комб. На 8 декември 1901 г. в присъствието на отец Вале Елисавета е допусната до временни обети и пред монсеньор Льо Нордез взима дрехата и получава монашеското си име „Елисавета на Пресветата Троица“.

Скоро след взимането на дрехата Елисавета вече не усеща благодатите и радостите на молитвата. Именно през този период, от февруари 1902 г., тя чете текстовете на Йоан Кръстни, включително Духовна песен и Жив пламък на любовта, които ще повлияят на нейната духовност, както и текстовете на Екатерина Сиенска. Открива и текстовете на наскоро починалата Тереза на Младенеца Исус, която силно ѝ повлиява. Последвалата година е изпълнена със съмнения, безсилие, умора. Изпитва скрупули и се съмнява в призванието си, дотам че в навечерието на вечните ѝ обети е повикан свещеник, Едмон Верн, който успява да разсее съмненията ѝ.

Въпреки че е изпитвала трудности в молитвата, тя прекарва нощта в молитвено размишление, какъвто е бил обичаят за полагане на монашески обети в Кармила. Тя твърди, че тогава е получила призванието си: „В нощта преди великия ден, докато бях в хора в очакване на Жениха, разбрах, че моето небе на земята, небето във вярата, започва със страдание и всесъженна жертва за Този, Когото обичам“.

Призвание за възхвала на славата

На 11 януари 1903 г., тържество Богоявление, тя полага вечните си обети. В писмата си до своите приятелки тя описва живота си на кармилитка като живот, изпълнен с Бога: „Животът на кармилитката е общение с Бога от сутринта до вечерта и от вечерта до сутринта. Ако Той не изпълваше нашите килии и манастири, колко празни щяха да бъдат те! Но през всичко ние виждаме Него, защото Го носим в себе си и животът ни е едно предосъществено небе“. Елисавета пише много писма, особено до сестра си, в които се уговаря да се срещат с нея в определени часове, за да се молят заедно. Тя е много щастлива, когато научава за раждането на втората дъщеря на сестра си, Гита – дете, което вижда в приемната на манастира.

На 21 ноември 1904 г., на празника Въведение Богородично, Елисавета на Пресветата Троица написва молитвата, която ще се превърне в символ на нейната духовност: О, Боже мой, Троице, Която обожавам.

През годините, прекарани в Кармила, Елисавета написва много писма, стихотворения и духовни съчинения, засягащи по-особено Светата Троица и възхвалата. През 1905 г., по време на специално разрешено посещение при една от съсестрите си в манастира, тя открива откъса у ап. Павел за възхвалата на славата: В Него бяхме и избрани за наследство, бидейки предопределени според замисъла на Бога, Който върши всичко по решение на волята Си, тъй че да бъдем за възхвала на славата Му ние, които отпреди се надявахме на Христа (Еф. 1:11-12). През следващите месеци тя размишлява върху този библейски откъс, който оказва дълбоко влияние върху нейното призвание.

През януари 1906 г. тя иска да превърне възхвалата на славата в център на своята духовност и пише: „Мечтата ми е да бъда ‘възхвала на Неговата слава’. Прочетох това у ап. Павел и моят Жених ми даде да разбера, че това е моето призвание още във времето на изгнанието ми“. Постепенно Елисавета започва да подписва писмата си с „Възхвала на славата“ и твърди, че това ще бъде името ѝ в небето.

Боледуване и смърт

През 1906 г. по време на Великия пост тя получава първите симптоми на Адисонова болест – надбъбречна недостатъчност. На 19 март 1906 г. постъпва в лечебницата, където продължава да пише, докато болестта ѝ се развива. Лекарят идва, но е безсилен, тъй като по това време няма лекарство за болестта. На Цветница Елисавета има припадък и получава тайнството маслоосвещение, като всички вярват, че смъртта ѝ ще настъпи съвсем скоро. Състоянието ѝ се влошава до следващия петък, но в събота здравето ѝ се подобрява.

Болестта е възможност за Елисавета да поиска сама да стане Възхвала на славата Божия. Тогава тя закопнява да се отъждестви с разпнатия Христос и пише: „От ден на ден ставам все по-слаба и усещам, че Учителят няма да се забави да дойде да ме вземе. Вкусвам и изпитвам непознати радости: радостта от болката [...]. Преди да умра, мечтая да се преобразя в разпнатия Исус“.

Майката настоятелка на манастира, предусещайки голяма новост в духовността на Елисавета на Пресветата Троица, я моли да напише духовни упражнения на тема „Възхвала на славата“, което тя прави. Те са известни като „Последни духовни упражнения“ и са написани през втората половина на август 1906 г. На 15 октомври тя се вижда за последен път с отец Вале.

Същия месец болестта ѝ се влошава. На празника Вси светии общността казва молитвата за умиращите, Елисавета получава последно причастие. Умира след деветдневна агония на 9 ноември 1906 г. Провъзгласена е за блажена на 25 ноември 1984 г. от папа Йоан Павел II, а за светица – на 16 октомври 2016 г. от папа Франциск.

ДУХОВЕН ПЪТ

След обзорното изложение върху жизнения път на св. Елисавета на Пресветата Троица могат да се представят в по-систематичен вид главните моменти на нейния духовен път.

Макар и с известни колебания на повърхността, особено в началото, духовният път на светицата притежава забележително постоянство и единство: през цялото време дълбоко в себе си тя остава преди всичко душа, в която обитава Троицата, и именно спрямо тази основоположна благодат се разполага върховното ѝ призвание за „възхвала на славата на Троицата“. Когато е на деветнайсет години, прочитът на Път към съвършенството на св. Тереза Авилска спомага съществено за нейното пробуждане за Божието присъствие в недрата на душата ѝ. Вниманието ѝ най-вече е привлечено от главата, в която се коментират следните думи от Отче наш: „Който си на небесата“. Елисавета открива в това ключовата интуиция на духовния си път: съкровения живот с Бога вътре в нея. Така се слага началото на нейното съзнание за обитаването на Бог в нея и тя не само придобива средищната интуиция на терезианската мистика, чието най-разгърнато представяне се открива в седмото жилище на замъка на душата (виж Вътрешният замък), но също заимства оттам дословно изрази, които ѝ стават близки и са нееднократно използвани в дневника ѝ като практически решения: „Нека нищо не ме разсейва от Тебе; нека животът ми бъде непрестанна молитва! Когато присъствам на тези срещи, на тези празненства, моята утеха е да се вглъбявам, да се наслаждавам на Твоето присъствие“ (Духовни упражнения 23 януари 1900 г.). „Нека живея само вътре, в килията, която съзиждаш в сърцето ми, в това малко кътче от мен, където Те виждам, където Те усещам тъй добре“ (Духовни упражнения 24 януари 1900 г.). Тя ще запомни най-вече един от обобщаващите изрази на терезианската мистика: „в небето на моята душа“. Той е живян от нея на всички етапи от духовния ѝ път.

Решителен момент в нейния живот е срещата ѝ с доминиканеца отец Вале. Дотогава Елисавета не е „проумявала“ троичния характер на Божието присъствие, което текстовете на св. Тереза са ѝ открили. Чувствала се е обитавана от Бога, но тайнствено було е обгръщало това присъствие. В разговор с отец Вале, голям приятел на дижонския Кармил, видният монах ѝ потвърждава, че може с пълна увереност да се предаде на това присъствие, което я привлича вътре в нея. Оттогава писмата ѝ говорят за великата троична тайна, станала всичко в живота ѝ.

Ако текстовете на св. Тереза Авилска я пробуждат за присъствието на Бог вътре в нея, а срещата с отец Вале я насочва недвусмислено към Троицата, постоянното четене на произведенията на св. Йоан Кръстни я обогатява с едно особено дълбоко учение за тайната на обитаването на Бог в душата и за чудодейните въздействия на преобразяване в Бога. Духовна песен и Жив пламък на любовта стават част от съществените за нея книги, тя се връща безспирно към тях, отбелязвайки си пасажите за Троицата и дълго размишлявайки върху тях. „В момента чета много хубави страници у нашия отец св. Йоан Кръстни относно преобразяването на душата в трите Божествени Лица. Към каква бездна от слава сме призовани! […] Блаженият ни отец казва, че тогава Светият Дух я въздига до такава възхитителна висота, че я прави способна да произведе в Бога същото дихание на любов, което Отец произвежда заедно със Сина и Синът заедно с Отца, дихание, което не е различно от Самия Свети Дух. Да се каже, че добрият Бог ни зове по силата на собственото ни призвание да живеем под такава свята светлина – каква прелестна тайна на любовта! Бих искала да откликна на това, преминавайки по земята като Пресветата Дева, която пазеше всичко това в сърцето си – да се погреба, тъй да се каже, вдън душата си, за да се изгубя в обитаващата там Троица, за да се преобразя в Нея“ (писмо от 28 ноември 1903 г.).

Повече от външните срещи и от четенето вероятно Сам Бог лично е оформял тази душа, тъй покорна на диханието на Светия Дух. Сетивните утехи и милости на нейното постулантство престават. След взимането на дрехата и до вечните ѝ обети нейният духовен живот навлиза в период на сухота, безсилие, изкушения, умора, които не ѝ дават покой, освен понякога в часовете за молитвено размишление или по време на дълбокото мълчание. Заради темперамента си на артист тя е трябвало да понася очистващото и освобождаващо действие на Бога. Душата ѝ е трябвало да премине през ужасните нощи на сетивността, описани от учителя ѝ Йоан Кръстни. Елисавета издържа героично, оставайки вярна на своя дълг, и никой около нея с изключение на настоятелката не е могъл и да подозира за дълбоката болезненост на тази очистваща фаза.

Вече от три години Елисавета живее в кармилския манастир в едно все по-съкровено общение с трите Божествени Лица. Пази старателно в евангелието си текста с извисяването към Троицата в края на Диалога на св. Екатерина Сиенска: „Това е най-хубавата от всички молитви, които познавам – любимата ми молитва, споделя тя. Същевременно обаче усещам, че тя не отговаря напълно на цялото движение на душата ми. Ако някой ден получа вдъхновение, ще напиша друга, по-лично моя“. Но такива мисли могат да избликнат единствено под диханието на Светия Дух. На 21 ноември 1904 г. на празника Въведение Богородично, деня на подновяване на обетите ѝ, за който Елисавета се е подготвила с твърде голяма ревност, под наистина благодатното озарение на Божия Дух тя написва на един дъх прочутата си молитва О Боже мой, Троице, Която обожавам. В нея се откриват съвсем малко словесни спомени, заимствани отдругаде. Извисяването на Елисавета, бликнало от душата ѝ вследствие на личната ѝ благодат и под диханието на Светия Дух, ни предава накратко съдържанието и тайната на нейното съкровено общение с Гостите вътре в нея: единствената посока на живота ѝ – обожаемата Троица; нуждата ѝ да „забрави изцяло себе си“ в пълно себенадмогване, към което душата ѝ се стреми с всички сили, но до което още не е достигнала окончателно; нарастващия ѝ копнеж вече да иска само едно – да бъде „любимо жилище“ и „покоище“ на Бога; вътрешната атмосфера на духовния ѝ живот – „непоклатимa и умиротворена, все едно душата ми е веч във вечността“; основоположното ѝ поведение на безрезервно покорство на Светия Дух – „изцяло будна във вярата си, изцяло обожаваща, изцяло предадена на Твоето творческо действие“; в центъра на молитвата ѝ голямата любов на живота ѝ, която е развила в нея постоянното размишление върху апостол Павел – нейния „обичен Христос, разпнат от любов, Когото би желала да покрие със слава и да обича до смърт“; и накрая, най-дълбинния порив на душата ѝ – да се изгуби в Троицата: „О, мои Трима, мое Всичко, мое Блаженство, безкрайно Усамотение, Безмерност, в която се изгубвам [...], докато стигна дотам да съзерцавам в Твоята светлина бездната на Твоите съвършенства“.

Бързото въздигане на Елисавета на Пресветата Троица завършва в една пълна самозабрава. Двата характерни етапа на духовния ѝ път се съдържат в два израза, отбелязващи двете преобладаващи тежнения в душевното ѝ движение. Първият датира от първите години на монашеския ѝ живот: „Намерих моето небе на земята, щом небето е Бог, а Бог е в душата ми“ (1902 г.). Вторият е от края на живота ѝ, когато, стигнала до преобразяващото единение и надмогнала себе си, тя мисли вече само за славата Божия: „Щом душата ми е небе, на което очаквам небесния Йерусалим, това небе трябва да пее за славата на Предвечния, за нищо друго освен за славата на Предвечния“ (Последни духовни упражнения, 7-ми ден). Но тези две фази на възлизането ѝ към Бога се осъществяват само вътре в нея. Така едно възхитително единство и постоянство свързват двете последователни страни на това призвание: в най-съкровеното кътче на душата си да бъде възхвала на славата на Троицата.

ДУХОВНО УЧЕНИЕ И ВЛИЯНИЕ

С тайната на обитаването на Бог в душата се намираме в центъра както на живота на св. Елисавета, така и на нейното учение, съчетало в себе си следните елементи: основоположния характер на този вътрешен живот – аскезата на мълчанието и съсредоточението, мистичната смърт за всичко тварно и за всички страсти, които с врявата си я отвръщат от служението ѝ на чиста възхвала; същностните деяния на този живот, който е вътре – да вярваш на Любовта и да „се изгубиш в Онези, Които са там“, чрез обожанието на любовта, в безусловна вярност и на най-малките Божии желания; върховния образец на този божествен живот – въплътеното Слово, Което е съвършена възхвала на славата на Отца и на Чиято тайна трябва да дадем израз в целостта ѝ, включваща една „свръхизобилна“, т.е. съвършена, „човешкост“, като подражаваме на Девата при Въплъщението, която обожава Словото, изцяло вглъбена в Бога вътре в себе си; окончателната крайна точка на този духовен живот – безспирната възхвала на блажените в небето, описана в последните глави на Откровение, станали нейно предпочитано четиво. На най-висшия си стадий това духовно учение е събрано в двете духовни упражнения, съставени от нея в края на живота ѝ, които предават както духовното ѝ завещание, тъй и личния начин, по който разбира преобразяващото единение.

Учението на светицата се открива в богатото ѝ писмено наследство, съставено от писмата ѝ на кармилитка, от духовния ѝ дневник, от нейните „Интимни бележки“ и от стихотворенията и молитвите ѝ, а също от четирите кратки „Духовни трактати“, които тя написва в края на живота си.

Духовната мисия на св. Елисавета следва изцяло най-чистата посока на призванието ѝ на кармилитка: да приведе модерния свят към мълчанието на Бога. Няколко дена преди да умре, тя пише поверително следните пророчески редове: „Струва ми се, че на небето мисията ми ще бъде да привличам душите, като им помагам да излизат от себе си, за да се прилепват към Бога с едно напълно простосърдечно и напълно любящо движение, и да ги запазвам в това дълбоко мълчание на вътрешността, което позволява на Бог да постави печата Си върху тях, да ги преобрази в Себе Си“. Нека душата внимава да не остава затворена в себе си, но да надмогва себе си до безкрай в чистата възхвала на Бога, имайки за цел само едно – „славата на Предвечния, нищо друго освен славата на Предвечния“. Тук се таи истинската мисия на св. Елисавета в Църквата, за която тя твърди в посмъртно писмо до настоятелката си: „Завещавам Ви това мое призвание в лоното на Воюващата църква, което тепърва ще изпълнявам непрестанно в Тържествуващата църква – възхвала на славата на Светата Троица“. Това признание осветлява ретроспективно духовния път на Елисавета на Пресветата Троица, нейното учение и мисия: да привлича душите „към дълбокото мълчание на вътрешността“, за да им даде да излязат оттам, отдавайки „възхвала на чиста любов“. Всичко това един вид предопределя Елисавета да бъде светица на Божието присъствие и на възхвалата на славата на Троицата.

ПО МАТЕРИАЛИ ОТ ИНТЕРНЕТ, А СЪЩО ПО : MARIE-MICHEL PHILIPON, "ÉLISABETH DE LA TRINITÉ", DICTIONNAIRE DE SPIRITUALITÉ ASCÉTIQUE ET MYSTIQUE, TOME 4, PARTIE 1, PARIS, 1960, 590-593