Кармилски орден в България

Умствената молитва е отличителният белег на Кармила. В нашата духовност тя не може да се отдели от съзерцанието, което е целта, докато умствената молитва е пътят, водещ до целта. Затова съветите, които следват, важат както за умствената молитва изобщо, така и за съзерцателния живот в тесен смисъл.

В Кармила умствената молитва не е упражнение наред с много други. Всичко останало ѝ е подчинено: ако човек е верен на умствената молитва, ще бъде верен и във всичко друго. Всички действия по един или друг начин трябва да се осмислят от нея: или подготвят за нея, или създават атмосфера, която я благоприятства. Въпросът, който следва да се задава относно тях, винаги е един и същ: доколко това благоприятства и улеснява умствената молитва. Целта на аскезата е човек да се очисти и освободи, за да се отвори напълно за Бога; духовното четене е важно, защото е източник на размисли за умствената молитва; мълчанието създава благоприятен климат за нея. При братята боси кармилити апостолатът е правомерен само ако е естествено следствие от нея, ако извира „от изобилието на съзерцанието“.

Когато нашата майка св. Тереза пише за своя живот, тя всъщност описва историята на молитвения си живот. Тя напредва по пътя към съвършенството само през времето, през което е вярна на умствената молитва, и щом започне да я пренебрегва, се връща назад до началото на пътя. Книгата ѝ Път към съвършенството не е нищо друго освен трактат върху умствената молитва. В началото тя пише: „Бяхте ме помолили да ви кажа нещо за молитвеното размишление. […] Преди да говорим за вътрешните неща, т.е. за молитвеното размишление, трябва да ви поговоря за някои неща, необходими на онези, които искат да вървят по пътя на молитвеното размишление. [...]. Ще се спра само на три точки от Устава ни. […] Първата е взаимната обич. Втората е откъсването от всяка твар. Третата е истинското смирение“. Ако тези неща са важни, то е, защото без тях човек не може да се моли.

Молитвеното размишление не е само лична среща с Бога. Ние сме молитвено пред Бога и като общност. Именно като молеща се общност свидетелстваме за нашето единение в Христа.

Трябва да сме верни в непосредствената подготовка за молитвено размишление. Много е важно да направим кратка пауза между работата и молитвата. Това ни дава възможност да се вглъбим в себе си. Да прочетем няколко реда от духовна книга, би могло без съмнение да е от голяма полза. Не може да дойдем на празника, без да се подготвим за него, без да сме си облекли сватбената премяна (срв. Мат. 22:11): жива вяра, будна надежда и гореща любов.

В умствената молитва не бива да се търсят опитности и да се желаят извънредни благодати, но трябва да се задоволим с молитвата, която Бог ни дава. Св. Тереза пише по повод молитвата на начинаещите: „Не си мислете, че в това, което започвате, има наслада; твърде недостойно е така да се почва строежът на една толкова голяма и красива сграда [...]. И таз добра, още се борим с хиляди недостатъци и пречки [...] a не се срамуваме да искаме сладост в молитвата и да се оплакваме, че изпитваме сухота! [...] Единственият стремеж на онзи, който пристъпва към молитвата (не забравяйте това, защото е много важно), трябва да е да се труди, да проявява решителност и готовност с колкото се може по-голямо усърдие да подчинява своята воля на Божията. [...] колкото по-съвършено е подчинението, толкова повече ще получите от Господа“. Нека мислим също така, че Бог често иска да ни даде повече, отколкото предполагаме или очакваме от Него.

На друго място св. Тереза дава следното ключово определение на молитвата: „Мисля, че умствената молитва не е нищо друго освен приятелско общуване, често общуване насаме с Оногова, за Когото знаем, че ни обича“. Умствената молитва е отношение на любов с Бога, което може да узрява и да се задълбочава. Тя може да се развие и да премине от разсъдъчна молитва в съзерцание. Умствената молитва е дарът, с който Бог ни дарява Самия Себе Си, както и дарът, с който ние даряваме себе си на Бога. Затова трябва да смятаме всяко свое размишление за един съвсем нов и неповторим повод да срещнем Бога и да се съединим с Него. Също както Бог неспирно ни сътворява отново и отнова, така Той новосътворява и нашата молитва. Ако за известно време не сме успели да се вглъбим, това не означава, че и днес няма да успеем. Не бива да позволяваме тези „пропилени“ в миналото часове размишление да охладят копнежа и очакването ни. Не бива да оставяме миналото да решава настоящето, но трябва всеки път да даваме нова възможност на Бога и на себе си.

В умствената молитва се отърсваме от всяка себичност и сме насочени изцяло към Бога. Така заемаме своето точно място в Църквата и в света и ставаме това, което Бог е искал да бъдем, сътворявайки ни: копнеж по Него, отвореност за Него. „Нека се задоволяват само с едно спокойно и любовно внимание към Бога и остават без старания и усилия да Го вкусват и усещат“, пише св. Йоан Кръстни.

Исус живее най-дълбоко в нас. Затова св. Тереза отбелязва: „Не е необходимо да разговаряме с Бога на висок глас“. И на друго място: „След като е накарал разума да замълчи, нека начинаещият непрестанно пребивава там заедно с Него. Ако е възможно, нека насочва разума си да гледа към Оногова, Който го гледа; да Го придружава, да Му говори, да Му се моли, да се смирява пред Него, да се наслаждава на Неговото присъствие и никога да не забравя, че с нищо не е заслужил да се намира в Божието присъствие“.

Ако в началото на размишлението не успяваме да се вглъбим и да навлезем веднага в състояние на любящо внимание, не бива да се колебаем да се вглъбим активно, с помощта на мисъл или устна молитва. Йоан Кръстни пише по този повод: „Многократно ще има нужда да си помага полека и умерено с разсъждението, за да въведе себе си в това присъствие“. Добро помощно средство би било да си запишем в малко тефтерче библейски стихове, молитви или мисли на светци, за които знаем, че имат особена сила да ни съсредоточат. Мнозина са се убедили от собствен опит, че прочутата молитва на св. Елисавета на Пресветата Троица О, Боже мой, Троице, Която обожавам притежава такава сила. Да научим наизуст тази молитва или други подобни на нея, е допълнително предимство.

Нашето любящо внимание трябва да върви заедно с едно пълно себеотдаване: можем и трябва да се стремим към съзерцанието, но без да го изискваме като нещо дължимо. Превъзходно нещо е да копнеем за Бога, но ако копнежите стават изисквания, те затварят душата и преграждат пътя на Божията любов. Нашият отец св. Йоан Кръстни пише, че при такава молитва душата „не прави нищо със способностите си, а само проявява любящо внимание към Бога без никакъв стремеж да усеща или вижда каквото и да било. Така Бог ѝ се съобщава пасивно, също както светлината се съобщава пасивно на онзи, който не прави нищо друго освен да държи очите си отворени“.

В съзерцателната молитва трябва да изоставим всяка мисъл, всеки образ, всеки спомен, всеки план, всяка представа. Нека всичко, което ни идва на ум, да го оставим просто да си отиде. Йоан Кръстни е бил поразен от един псаломски стих, където това е изразено особено добре: Vacate et videte quoniam ego sum Deus (Пс. 45:11 по Вулгатата). Той го превежда буквално: „Научете се да пребъдвате празни от всичко – т.е. от всичко вътрешно и външно – и ще видите, че Аз съм Бог“. Vacare означава точно „да бъда празен“. Можем да започнем размишлението, осигурявайки празен простор в себе си. Ако сме се научили да се отпускаме физически, можем мислено да преминем по тялото си и съзнателно да отпуснем всички напрегнати места. Едно напрежение е почти винаги знак, че сме се вкопчили в някоя мисъл или желание. Ако напреженията се отпуснат, тогава мисълта и желанието също намаляват.

Мислената откъснатост от всичко ни освобождава от известна стегнатост, която често се появява – тъкмо при най-ревностните – в молитвата на любящо внимание. Може да вложим толкова много енергия, за да гледаме Бога, че образно казано, да си увредим очите. Дом Шапман пише в същия дух: „Най-добрият начин да направиш деяние на внимание към Бога, без същевременно да мислиш за Него, е да направиш деяние на невнимание към всичко останало. Същото деяние го правим, когато се опитваме да заспим“.

В началото на размишлението в нас често има нещо, което ни възпира и търси да ни попречи да направим скока. Имаме страх от празнотата и сухотата. Лесно ни се случва да мислим, че трябва най-напред да решим някои проблеми, за да бъдем после напълно свободни за размишлението. Решителността и „незабавността“ са тук от голяма важност.

Молитвата, и преди всичко съзерцателната молитва, е един дар. Не можем да я произведем сами от себе си. Трябва да сме убедени, че Бог винаги ни дава точно такава молитва, от каквато се нуждаем, и то толкова дълго, колкото дълго правим онова, което е по силите ни, за да останем отворени за Него. Дори да изпитваме сухота или разсейване и да си даваме сметка, че това произлиза от нашата липса на вярност през деня, трябва да се задоволим с молитвата, която Бог ни дава в този конкретен момент. Същевременно, естествено, трябва да съжаляваме за своята неверност, да се помолим за прошка и да вземем решение да се обърнем.

Трябва да постоянстваме в очакването на Божието посещение, свободни и избавени от собствената си воля. Ако Той ни кара да Го чакаме, нека се съединим с Разпнатия Господ, Който се усети изоставен от Своя Отец. Нека бъдем признателни, че можем да изпитаме нещо от Неговото отхвърляне. От солидарност с цялото човечество Той пожела да вземе върху Себе Си отделянето от Бога, което е последица от греха. Св. Елисавета на Пресветата Троица пише в едно писмо: „Струва ми се, че в тези болезнени часове, когато усещате подобна ужасна празнота, добрият Бог иска от вас едно себеотдаване и упование без граници. Мислете за това, че в такива моменти Той дълбае във вашата душа по-големи пространства, за да Го приемете, т.е. пространства един вид безкрайни като Него. Тогава се старайте да бъдете във волята си особено радостна под ръката, която ви разпъва; бих казала дори да гледате всяко страдание, всяко изпитание ‘като доказателство за любовта’, което ви идва направо от добрия Бог, за да ви съедини със Себе Си“.

Ако се чувстваме отпаднали и изморени по време на молитва, тогава онова, което св. Тереза на Младенеца Исус пише за борбата си със сънливостта, ще ни утеши: „Би трябвало да се отчайвам, че заспивам (вече седем години) по време на моите размишления и благодарствени молитви. Е, аз пък не се отчайвам... мисля, че малките деца се харесват на своите родители също толкова, когато са будни, колкото и когато спят, мисля, че за да могат да ги оперират, лекарите приспиват своите болни“.

Безспорно най-добре ще бъде просто да приемем, че още не е дошло време за съзерцателна молитва: значи трябва, тъкмо напротив, да бъдем по-активни. Нашата майка св. Тереза в продължение на осемнадесетте години, през които се луташе между Бога и света, не смееше да се моли без помощта на книга. Тя пише: „Намирах голямо утешение в това средство и виждах в него спътник или вид щит, с който щях да отразявам нападенията на множество помисли. [...] В много случаи само отварянето на книгата беше достатъчно; в други четях повече или по-малко – в зависимост от милостта, която Бог ми оказваше в онзи миг“. Тя съветва също така да си служим с едно изображение на Христа, особено когато Той сякаш напълно отсъства: „Но знаете ли кога такъв един разговор става превъзходен и на самата мен ми доставя най-голяма утеха? Когато Божественият Учител отсъства и намери за добре да ни даде да почувстваме това отсъствие с голяма сухота в душата. Тогава намираме голяма подкрепа да съзерцаваме Образа на Този, Когото имаме толкова основания да обичаме“.

Можем да говорим на Бога за лицата, за които сме отговорни или които са ни поискали да се молим за тях. Имаме възможност да се обърнем подред към Отца, към Сина и към Светия Дух. Всяко Лице има Свое собствено своеобразие, което ще се научим да разпознаваме, четейки например трите енциклики на Йоан Павел ІІ: Redemptor Hominis (1979 г.), Dives in misеricordia (1980 г.), Dominum et Vivificantem (1986 г.). Можем да си направим Кръстен път и при всяко спиране да вникваме в мислите и чувствата на Исус и Мария и да ги направим свои. Да молим бавно една или повече устни молитви, които знаем наизуст, и да вкусваме всяка тяхна дума, е също едно средство. Ако сме научили наизуст молитвата на св. Елисавета на Пресветата Троица или цялата Духовна песен на св. Йоан Кръстни, имаме в тях едно съкровище, което е винаги на наше разположение.

Никога не бива да губим смелост. Ако имаме впечатлението, че въпреки нашите усилия размишлението ни е напълно провалено, нищо не ни пречи същевременно да благодарим на Бога за това, на което ни учи по този начин: че молитвата не е в наша власт, че тя е дар, който получаваме от Него, когато Той поиска. Той ни учи, че сме напълно зависими от Него. Това е един от най-скъпоценните плодове от „провалените“ часове на размишлението. Ако все пак сме допуснали да се отдадем на леност, нека си го признаем, да помолим Бог да ни прости и да Му благодарим за Неговото неизчерпаемо милосърдие.

Ако се чувстваме охладнели и без любов, не бива да оставаме пленници на това впечатление. Това, което не притежаваме, можем да го поискаме. Искайте и ще ви се даде, казва Исус (Мат. 7:7). А онова, което Исус обича да дава повече от всичко останало, е любовта. Огън дойдох да донеса на земята и колко бих желал да беше вече пламнал! (Лук. 12:49). Една молитва, в която се проси вяра, надежда и любов, е винаги изслушвана. Доставяме радост на Бога, когато просим от Него точно това, което Той обича да дава повече от всичко останало. 

Трябва да се стараем да стоим спокойни и в мълчание по време на размишлението. Ако тялото ни остава спокойно, ние самите ще достигнем по-лесно до покоя. Външното и вътрешното мълчание си влияят взаимно и се подсилват едно друго. Когато Бог въвежда душата в дълбоко мълчание, тялото също става мълчаливо и неподвижно. Там, където Бог действа, Той създава мълчание и покой. Той ще изрече мир на Своя народ (Пс. 84:9). Не е случайно, че нашата майка св. Тереза нарича първия етап по пътя на мистиката „молитва на покоя“. В тази молитва се постига покой вътрешно, както и външно.

Може би ще ни се струва трудно да оставаме дълго време в състояние на любящо внимание, ако Сам Бог не ни въведе в едно по-дълбоко мълчание. И наистина, при такава молитва ние сме още повече изложени на различни разсейвания. Любящото внимание не ни дава много конкретни опорни точки. Защото по природа то е общо и неопределено. Има опасност въображението, не намирайки за какво да се залови, да се изплъзне от всякакъв контрол и да се развихри. В този случай добър лек би било да си припомним някой обикновен образ, който успокоява въображението и го закрепва. Този образ, тъй да се каже, ще издълбае корито, в което любящото внимание ще може да се излее в посока към Бога. Ето няколко примера:

– Бог е огън. Той се явява на Мойсей като огън в къпината. На Петдесетница Светият Дух слиза върху апостолите като огън. Нека си представим Светия Дух като огън, който е най-дълбоко в нас, огън, който сгрява сърцето ни и го преобразява. Бог е и слънцето, към което сме обърнати и чиито лъчи ни съживяват.

– Бог е вода. В Книгата на пророк Йеремия Бог казва: Мене, Източника на жива вода, оставиха (Йер. 2:13). И у св. ап. Йоан чуваме Исус да вика с висок глас: Който е жаден, да дойде при Мене и да пие (Йоан 7:37). Можем да пием от Исус, както пише св. Йоан Кръстни: „Във вътрешната изба аз пих от моя Възлюбен“. Можем също така да държим душата си като съсъд под потока на любовта, извиращ от Бога: „Позволи на душата ми да прелива от скритите в Теб вълни на безкрайна нежност“. – Молитвата ни би могла да се изразява в това да стоим направо под Бога, както казва Майстер Екхарт: „Една река извира постоянно от Бога в душата. Докато човекът стои направо под Бога, той поема непосредствено този божествен поток“. – Можем да гледаме на душата си като на река, която спокойно и сигурно тече непрестанно към морето. „Да изтичаш в Бога“, казва един от нашите велики мистици (Йоан на св. Самсон). Да пребъдваме в любящо внимание, означава да вървим към Бога като пълноводна река, която тече безспир. – И още: Бог е море. Ние се носим по морето, потъваме, удавяме се в него. „Безкрайно Усамотение, Необятност, в която се изгубвам, аз се предавам на Теб като Твоя пленница“ (св. Елисавета на Пресветата Троица). – Исус нарича Себе Си извор: Водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече за живот вечен (Йоан 4:14). Свети Игнатий Антиохийски пише до римляните: „В мене има жива вода, която ромоли и казва вътре в мен: ‘Ела при Отца’“. Така можем да се молим с този образ на извора, който блика в нас и който ни повлича към Отца със своето течение. Дадено ни е да участваме в живота на Пресветата Троица.

Има и друг начин да направим молитвата си пълноценна. Можем да повтаряме някое свещено слово. Знаем, че Исус се помоли по този начин в Гетсимания, като каза същите думи (Мат. 26:44; Марк 14:39). Авторът на Облак на незнанието съветва да се повтаря едно и също слово. Например: „Отче, в името на Исуса, дай ми Твоя Дух“ (молитва на блажения Пиер Фавр, другар на св. Игнаций Лойола); или името на Исус, повтаряно евентуално в ритъма на дишането; или цялата Исусова молитва, както я намираме в Разкази на руския поклонник: „Господи Исусе Христе, помилвай ме“. Йезуитът Франц Ялич в книгата си Съзерцателни упражнения съветва да казваме „Исус“ при вдишване и „Христос“ при издишване и същевременно да осъзнаваме известно излъчване в дланите на ръцете. Да усещаме този жизнен поток в ръцете, произвежда забележителен ефект на покой и съсредоточеност. Разбира се, това „свято повторение“ не е сигурно средство против разсеяности. Но щом забележим, че отново сме се разсеяли, нека се върнем бързо към свещеното слово или името на Исус. Трябва да правим нещо конкретно. Облак на незнанието говори за this work. Тази работа обаче е тъй обикновена, че не нарушава нашия покой, но напротив: тя ни въвежда в по-дълбок покой.

Не бива да се привързваме към един единствен начин да се молим, към само една техника или метод. Според нашата майка св. Тереза душата се движи свободно през различните жилища на Вътрешния замък. Затова трябва да приемем молитвата ни да бъде ту по-съзерцателна, ту по-активна. Като ограничаваме себе си, ние ограничаваме Светия Дух. В Кармила ние не вярваме на единствени и неповторими техники, на някаква, тъй да се каже, панацея. При нас принципът е sequi flantem Spiritum: да следваме Светия Дух, Който духа, където си иска. Не бива да възпрепятстваме Неговата изобретателност и находчивост. Откритието на Исусовата молитва е безспорно голяма благодат, но това не означава, че сме длъжни да решим да ѝ посветим целия си живот. Молитвата е любов, а любовта е живот, т.е. свобода, незакостенялост, развитие.

След молитва въздаваме благодарност на Бога и Му поднасяме направеното молитвено размишление, особено ако то ни се е струвало трудно и „провалено“. Бог преобразява в богатство бедността, която Му е поднесена.

В дълъг пасаж от Жив пламък на любовта (ІІІ, 27-66) Йоан Кръстни ще ни помогне да избегнем примките, които ни възпрепятстват да поемем по рискования път на мълчаливото съзерцание. Тези страници дават ясна представа за естеството на съзерцателната молитва и освен това вдъхновяват за начина, по който да живеем съобразно нея.

ТЕРМИНОЛОГИЧНО УТОЧНЕНИЕ: УМСТВЕНАТА МОЛИТВА (ФР. ORAISON) ВКЛЮЧВА В СЕБЕ СИ КАТО СВОИ ВИДОВЕ МОЛИТВЕНОТО РАЗМИШЛЕНИЕ, НАРИЧАНО И САМО РАЗМИШЛЕНИЕ (ФР. MÉDITATION), И СЪЗЕРЦАТЕЛНАТА МОЛИТВА, НАРИЧАНА И СЪЗЕРЦАНИЕ (ФР. CONTEMPLATION). НЕРЯДКО ОБАЧЕ ЗНАЧЕНИЕТО НА „УМСТВЕНА МОЛИТВА“ СЕ СТЕСНЯВА ДО ТОВА НА „МОЛИТВЕНО РАЗМИШЛЕНИЕ“ И ДВЕТЕ СЕ УПОТРЕБЯВАТ КАТО СИНОНИМИ.

ПО : ВИЛФРИД СТИНИСЕН, СКРИТИ В ЛЮБОВТА. РЪКОВОДСТВО ЗА КАРМИЛСКИ ЖИВОТ, СОФИЯ, 2022, 29-43