Кармилски орден в България

ЖИВОТОПИС

Алансон (1873 – 1877)

Тереза Мартен се ражда на 2 януари 1873 г. в Алансон в семейството на Луи Мартен и Мария-Азелѝ Герен (канонизирани от Църквата през 2015 г.). Тя е най-малкото от девет деца, четири от които умират още като бебета – две момиченца и две момченца. При раждането ѝ нейните четири сестри – Мария, Полина, Леонѝ и Селина, са съответно на тринайсет, дванайсет, десет и четири години.

Заобиколена от любовта на своите родители и на по-големите си сестри, Тереза има много лъчезарен характер: смее се, забавлява се от сутрин до вечер и имитира клиентките на майка си, която е шивачка. Същевременно обаче е твърде чувствителна и показва подчертана склонност към нетърпеливост и гняв. Но от съвсем малка е научена да „благоугажда“ на Исус и да прехвърля зърната на броеницата с жертвите, които е направила за Него през деня. Тази броеница, наричана „практиковник“ (pratiquoir), ѝ е донесена от по-големите ѝ сестри, които тогава живеят в пансиона на манастира Посещение Богородично в Льо Ман.

В Бюисонè (1877 – 1888)

На четири години и половина Тереза изгубва майка си и тогава започва вторият, най-болезненият период на живота ѝ. Сирачето е дълбоко съкрушено от смъртта на майка си и скоро след това и най-дребното нещо я кара да се облива в сълзи. Семейството се премества в Лизьо близо до вуйчото на Тереза, който държи аптека на градския площад. Живеят във вилата „Бюисонè“. Там всички я обграждат с много обич и се стараят да удовлетворяват и най-малките ѝ желания. До осем и половина годишна възраст Тереза не ходи на училище. Две от сестрите ѝ са нейни учителки, а баща ѝ, който вече живее само от рента, я води на разходка всеки следобед.

На 3 октомври 1881 г. Тереза влиза в полупансиона на бенедиктинките в Лизьо. Шокът е твърде силен. В своята плахост Тереза не обича съвместните игри, а високият успех, който има в училище въпреки крехката си възраст, ражда завист. По-късно тя ще сподели, че петте години, прекарани в абатството, са били най-тъжните в живота ѝ.

На 2 октомври 1882 г. за Тереза започва втората учебна година, която е по-мъчителна от първата. Полина, която от 1877 г. е станала за Тереза нейна втора майка, влиза в Кармила, ставайки сестра Агнеса. Раздялата е болезнена: сирачето си е мислело наивно, че сестра ѝ ще я изчака, за да влезе в манастира. Още по време на първия учебен срок Тереза боледува често, а вечерта на Великден по необясними причини е обзета от нервно треперене и тези пристъпи продължават седем седмици. Цялото семейство се мобилизира, за да получи свише изцелението на детето, и поръчва отслужването на девет литургии с това намерение. На празника Петдесетница Тереза обръща поглед към статуята на Дева Мария до леглото си. Богородица ѝ се усмихва. И Тереза е излекувана. Във времето след това тя е канена ту в един, ту в друг замък на различни приятели на баща ѝ от по-заможните среди на Алансон. Тогава Тереза долавя слабостта си: не е безразлична към похвалите, които получава.

На 8 май 1884 г. приема първо причастие. Тереза се е подготвила, увеличавайки жертвите си: средно по двайсет и осем на ден в продължение на два месеца. „Ах, колко е сладка целувката на Исус върху душата ми“, ще напише тя по-късно. Оттогава Тереза ще се причастява толкова често, колкото ѝ позволят, и ще получи най-големите си милости по време на една Евхаристия.

Година по-късно момичето изпада в криза от духовни скрупули, продължила осемнайсет месеца. С послушание тя моли Мария, нейна сестра и кръстница, да я подготвя за изповедите ѝ. Затова свещениците изобщо не забелязват скрупулите на своята покаяница.

На 15 октомври 1886 г. Мария на свой ред влиза в Кармила, ставайки сестра Мария на Пресветото Сърце Исусово. Изгубвайки своята довереница, Тереза се обръща към покойните си братчета и сестричета, за да получи благодатта да се излекува от скрупулите си. Кризата ѝ изчезва напълно още в края на месеца.

И все пак Тереза се самосъжалява за една дреболия: как би могла да стане монахиня, ако Бог не я изцели от болестната ѝ свръхчувствителност. Чудото се случва в нощта на Рождество 1886 г. Вместо да хленчи след получена от баща си забележка, Тереза потиска сълзите си и разопакова подаръците до камината, все едно баща ѝ не е казал нищо. Тя вече не е същата. Исус променя сърцето ѝ. „За един миг, ще напише тя по-късно, делото, което не можах да направя за десет години, го направи Исус, задоволявайки се само с добрата ми воля“.

Тогава започва третият, най-хубавият период на живота ѝ. Сирачето си възвръща душевната сила, изгубена при смъртта на майка му. Излиза окончателно от „пелените на младенчеството“. Силният и могъщ Бог в рождественските ясли, с Когото се причастява, я облича завинаги със силата Си.

През 1887 г. Тереза се открива към света и прави находка след находка. Всичко я интересува, най-вече научните и историческите трудове. Селина я научава да рисува. Чете с въодушевление Беседите на абат Арменжон, първата ѝ духовна книга. В една юлска неделя пред изображението на Разпнатия тя решава да остане през целия си живот под Кръста, за да приема божествената кръв и да я поднася на Бога за спасението на грешниците.

По същото време (13 юли) криминалният престъпник Пранцини, за когото говорят всички, е осъден на смърт за жестокото убийство на трима души. Тереза поръчва литургии и умножава молитвите си, за да се сдобие с неговото обръщане. На 31 август, няколко секунди преди екзекуцията си, убиецът целува разпятието. Няма никакво съмнение, че Исус иска тя да бъде в Кармила, за да спасява много други Негови чеда.

Тя би искала да влезе там на годишнината от рождественското си обръщане. В деня на Петдесетница баща ѝ вече е одобрил желанието ѝ. След шест месеца и вуйчо ѝ, не без колебания, се съгласява. Но каноникът Дьолатроет, настоятел на Кармила в Лизьо, е непреклонен: Тереза трябва да навърши двайсет и една години, за да се присъедини към сестрите си в манастира. Освен ако епископът на Бейо не даде зелена светлина. За жалост посещението при монсеньор Югонен на 31 октомври не дава резултат. Тогава Тереза решава да се възползва от поклонението в Рим, което е трябвало да предприеме няколко дни по-късно със Селина и баща си, за да измоли разрешение от самия папа. На 20 ноември тя представя молбата си пред Лъв XIII. Настоява: „О, пресвети отче, ако кажете ‘Да’, никой не би имал нищо против“. „Е хайде, отговаря папата, ще влезете, ако Бог пожелае“. Г-н Реверонѝ, генерален викарий на диоцеза на Бейо, е бесен от поведението на Тереза. Но по време на поклонението е принуден да установи зрелостта на най-младата от поклонниците. След завръщането му неговият доклад до епископа пледира в полза на Тереза и нейното желание. На 1 януари 1888 г. Тереза научава за положителния отговор на епископа. Но за да се избегне постъпването ѝ в Ордена през зимата и за да ѝ се спести внезапната среща със суровите изисквания на Великите пости, кармилитките забавят влизането ѝ.

В Кармила (1888 – 1897)

На 9 април Тереза прекрачва прага на клаузурата. Остават ѝ по-малко от десет години живот, за да извърши своя „великански бяг“.

Монашеският живот не изненадва постулантката. Бог ѝ е дал благодатта да не си прави никакви илюзии, влизайки в Кармила. И все пак не липсват изпитания: сухота в умствената молитва; сурово отношение на настоятелката, която смята за необходимо да я унижава публично; прикрито неприязнени забележки на някои монахини, които не я намират за достатъчно чевръста в ръчната работа. Една от сестрите ѝ сложила прозвището „голямото козле“. Но Тереза вижда в тези „жегвания“ единствено „благата ръка на Исус“.

На 28 май тя прави обща изповед пред йезуита А. Пишон, който я уверява: „Вие никога не сте извършвала и един смъртен грях, но благодарете на Бога за това, което е направил за вас, понеже, ако Той ви изостави, вместо да бъдете ангелче, ще станете дяволче“. За Тереза не е било никак трудно да му повярва. Отец Пишон става неин духовен ръководител, но скоро заминава за Канада и отговаря на ежемесечните ѝ писма само веднъж годишно.

Здравето на баща ѝ, г-н Мартен, се влошава значително. През юни 1888 г. той прави бягство от къщи за дълги дни. В града се шушука, че е „полудял“ поради преждевременното замонашване на най-малката му дъщеря. На 10 януари 1889 г. той присъства на нейното взимане на дрехата, но на 12 февруари го затварят в приюта Добрият Пастир в Кан (Нормандия). Тереза реагира на всичко това, съзерцавайки унижавания Образ на Исус, чието име вече носи: от януари тя се подписва като „сестра Тереза на Младенеца Исус и на Светия Образ“. Щом Исус остава възлюбеният Син на Отца, обезобразеното лице на баща ѝ не му пречи да остане скъпо на Бога чедо. Разсъждение, което не отстранява тъгата от сърцето ѝ. Но Тереза вече е разбрала, че за да благоугодиш на Бога, изобщо не е необходимо да страдаш като велика душа; достатъчно е да страдаш като Исус в Гетсиманската градина – „с горчивина, без дръзновение“.

През юли 1889 г. Тереза получава забележителна богородична благодат – втората в живота ѝ: молейки се в един скит в градината, тя се усеща изцяло скрита под булото на Мария. Тази опитност продължава цяла седмица и тя, разбира се, ще сподели за нея едва в края на живота си.

На 8 септември 1890 г. в залата на капитула Тереза произнася окончателните си обети. Животът на младата монахиня продължава във всеотдайна простота. Тя се храни с това, което ѝ дадат, без никога да се оплаква, и се моли ревностно за грешниците и невярващите. Носи по особен начин в сърцето си Ясент Лоазон, кармилит отстъпник, и Рене Тотен, магистрат атеист, за когото е омъжена една братовчедка на двамата Герен.

През октомври 1891 г. францисканецът Алексис Пру води духовните упражнения на общността. В изповедалнята Тереза чувства, че той разбира и отгатва мислите ѝ по чудодеен начин. Отецът я хвърля „с опънати платна по вълните на упованието и любовта“. Скъпоценно насърчение да върви без страх по пътя на пълната простота, към който Исус я притегля все повече.

Малко повече от година по-късно става значимо изменение в общността, което позволява на Тереза да се прояви напълно. Сестра ѝ Полина е избрана за настоятелка за три години. Майка Агнеса поверява на Тереза грижата да помага на бившата настоятелка при работата ѝ с новистките, които са четири. Между тях е една много будна парижанка, приела името Мария на Светата Троица, и Селина, която след смъртта на г-н Мартен (юли 1894 г.) осъществява най-накрая желанието си да се присъедини към своите сестри в Кармила и приема името Геновева на Светия Образ. Истинско духовно приятелство свързва Тереза с тези две новистки, приятелство, което ще помогне на Тереза да осъзнае още повече интуициите, които осмислят живота ѝ и които тя вече има задължението да предава на другите.

Майка Агнеса иска също така от Тереза да пише стихотворения и комични сценки, за да бъдат използвани при празнуване на годишнини или за забава по време на общностни празници. Никой не е подозирал, че тя притежава такъв талант. Но Тереза не се стреми да произвежда поетическо или драматургично творчество. За нея е важно да споделя с другите своите открития относно „характера на добрия Бог“ и това, което Той очаква от нас.

В края на 1894 г. тя тъкмо открива въз основа на два библейски текста (Нека всеки, който е малък, да дойде при мене <Притч. 9:4 по Вулгатата>; Ис. 66:12-13) до каква степен Бог иска само едно: безусловно упование в милосърдната Му любов. Вместо да се натъжава от слабостите си, от дълбоката си неспособност да осъществи духовните постижения, които би искала да има, Тереза трябва да приеме и да обича своята малкост и да се остави да бъде носена като дете в обятията на Исус. Такъв е „малкият път“, на който Тереза се чувства все по-призвана да учи своите новистки, но също и двама свои духовни братя, бъдещи мисионери, за които настоятелката ѝ я моли да се погрижи – абат Белиер и отец Рулан.  

През януари 1895 г. тя получава нареждане от майка Агнеса да напише детските си спомени. Тереза използва случая, за да препрочете целия си живот в светлината на Милосърдната любов, чиито многообразни прояви на внимание към нея тя открива. На 26 февруари пред изложеното Свето причастие тя съставя спонтанно петнайсетте строфи на стихотворение, което предава едрите щрихи на духовния ѝ живот – Да живея от любов. Тъй като обаче от една година страда все повече от болки в гърлото, тя предугажда, че скоро ще може да осъществи голямата си мечта – „да умре от любов“. И все пак тя има да направи още толкова много открития през двете години и половина, които ѝ остават.

На 9 юни, на празника Света Троица, тя разбира повече от всякога „колко много Исус копнее да бъде обичан“. Той иска единствено да излее върху света безкрайните потоци на Своята нежна любов. Но трябва сърцата да се отворят за това преизобилие. Тогава тя решава да принесе себе си като всесъженна жертва на Милосърдната любов, за да може накрая да обича Исус и да направи да Го обичат, както Той желае. Два дена по-късно в присъствието на Селина, която тя приобщава към своя жест, Тереза, на колене пред усмихващата се Дева Мария, произнася своето себепринасяне.

През седмицата, правейки кръстния си път, тя е „обзета от тъй могъща любов към добрия Бог“, че се усеща цялата потънала в огън. В това тя вижда потвърждение, че Бог действително е приел нейното себепринасяне. След като е запозната с тази „огнена стрела“, усетена от малката ѝ сестра, майка Агнеса почти не ѝ обръща внимание.

Следващия месец Тереза е дълбоко натъжена от новината, че на 10 юли Леонѝ, сестра ѝ, напуска за втори път манастира Посещение Богородично в Кан. Това е третият ѝ неуспешен опит да води монашески живот. Този провал огорчава още повече семейството поради това, че само три седмици по-късно Мария Герен, нейна братовчедка, се присъединява към четирите сестри Мартен в кармилския манастир, приемайки името Мария на Светата Евхаристия. Пета новистка.

В допълнение към другите си задължения Тереза, която сама е искала да остане новистка, ще се нагърби именно с новициата през февруари 1896 г., когато Мария на св. Гонзаг, отново настоятелка, си запазва официално ръководството на новициата, поверявайки на най-младата от сестрите Мартен грижата за неговото функциониране. Така всеки ден в 14.30 ч. Тереза събира новистките, обяснява им Правилото и порядките, отговаря на въпросите им и измисля многобройни притчи, с които да им изтълкува „малкото си учение“.

Вечерта на Велики четвъртък, 3 април, когато си ляга, Тереза усеща вълна кръв да се надига в нея чак до устните ѝ – явен признак, че има туберкулоза, нелечима по онова време болест. Надеждата да отиде скоро на небето я „изпълва с радостен възторг“.

През следващите дни обаче радостта рязко изчезва, понеже я сполита неочаквано изпитание. Възраженията на материалистите срещу съществуването на отвъдното не могат да излязат от ума ѝ. Не я напуска мисълта, че след смъртта я очаква небитието. Свещеникът към манастира, абат Юф, на когото тя споделя съмненията си, не е много наясно как може да се реши този въпрос. Казва ѝ да не държи в себе си подобни мисли. Но те са в нея, обсебващи. Изпитанието е още по-разпъващо поради това, че същевременно в сърцето ѝ нараства копнежът да пребъдва на небето, за да върши добро на земята. Ами ако небето не съществува? Тогава Тереза умножава деянията си на вяра. Повтаря на Исус, че вярва в отвъдното поради Неговото обещание: „Който Ме следва навсякъде, където съм и Аз, той също ще бъде там и Моят Отец ще го въздигне по чест“ (Молитви 17, срв. Йоан 17:24). Иначе казано, макар умът ѝ да е завладян от възраженията, от „съмненията“, Тереза не се съмнява. Тя вярва. Повече отвсякога тя оценява какво съкровище е вярата. Затова тя принася на Бог изпитанието си, та невярващите да бъдат „осветлени от тази ярка факла“.

Освен настоятелката и изповедника ѝ никой в манастира не подозира за нощта, в която е потънала – и която ще продължи до смъртта ѝ. Тя възпява тъй добре в стиховете си небесното щастие. Не се забелязват тънките намеци, които прави в тях относно своето изпитание: „Моето Небе е да се усмихвам на Бога от мен обожаван, / когато Той поиска да се скрие, за да изпита вярата ми“.

На 8 септември в усамотението на ежегодните си частни духовни упражнения – последните за нея – Тереза отбелязва шестата годишнина от полагането на обетите си. Тя използва случая, за да напише на Исус какво става в нея от много седмици. Огромни копнежи са намерили място в сърцето ѝ: тя би искала да бъде воин, свещеник, дякон, апостол, учител на Църквата, мъченик. Би искала по хиляди начини да обича Исус и да прави да Го обичат. По време на молитвено размишление тези налудни копнежи я карат да понася „истинско мъченичество“.

За щастие след прочита на една страница от Първо послание до коринтяните тя намира решението на проблема си. Ако Църквата е Тяло, трябва да има сърце. Значи ѝ е достатъчно да обича своя Жених до полуда, да бъде „любовта в сърцето на Църквата, нейна Майка“, за да помага на всички членове на Църквата да осъществят собственото си призвание. Така тя ще бъде всичко и ще се сбъднат най-налудните ѝ мечти. Веднага добавя, че вече знае как да гори от истинска любов: като се принася в жертва на преизобилния поток на Божията любов в сърцето си. И Тереза пише на няколко страници една истинска харта на своя малък път – Ръкопис Б.

Здравословното състояние на болната бавно се влошава, но външността лъже: тя не пропуска нито една от практиките на общността и участва в утренята. През ноември дори са надяват, че ще може да отиде на мисия в Тонкин (Индокитай), за да укрепи тамошния кармилски манастир. Правят деветница, за да изпросят изцелението ѝ, но насред деветницата тя отново получава пристъпи на кашлица. През зимата нищо не се оправя!

През април 1897 г. повръщанията и храчките кръв стават все по-чести. През май Тереза пише последните си стихотворения. В началото на юни получава нареждане да възобнови записа на спомените си. „Пишете за новистките си, за духовните си братя“, иска от нея Мария на св. Гонзаг. Тереза започва нова тетрадка – Ръкопис В – и възнамерява да пише най-вече за скорошните си открития по повод братолюбието.

На 8 юли я свалят в лечебницата на приземния етаж, която е с изглед към градината. Тя поръчва да забодат на кафявите завеси около леглото ѝ нейните любими изображения: Светия Образ, Теофан Венар, починалите ѝ братчета и сестричета. Пред нея са поставили статуята на „усмихващата се Дева Мария“, за да е близо до погледа ѝ.

На легло тя пише с молив последните редове на ръкописа си. На 30 юли кашлицата с кръвохрачене не престава. Тя се задъхва и лекарят смята, че няма да изкара нощта. Дават ѝ тайнството маслоосвещение. След няколко дена с подобрено състояние от 15 август нататък страданията се засилват все повече: туберкулозата обхваща левия бял дроб и тънките черва. Опасяват се от запушване на червата. На 27 с. м. болките намаляват, но на 13 септември състоянието ѝ става особено мъчително. В четвъртък, 30 септември, в 19.20 ч. след дълга агония Тереза поглежда разпятието си, промълвявайки: „О, колко Го обичам… Боже, обичам Те“. Това са последните ѝ думи.

ПИСМЕНО НАСЛЕДСТВО

Poésies, „Стихотворения“ (1893 – 1897)

Récréations pieuses, „Набожни рекреации“ (писани от 1893 г. нататък)

Manuscrit A, „Ръкопис А“ (1895)

Manuscrit B, „Ръкопис Б“ (1896)

Manuscrit C, „Ръкопис В“ (1897)

Derniers entretiens, „Последни разговори“ (1897)

Prières, „Молитви“

Lettres, „Писма“

МИСТИЧEН ЖИВОТ

Практика на Божието присъствие

Със сигурност на първо място е копнежът на Малката св. Тереза да разговаря с Бога, да води по-възвишен живот заради Него и чрез Него. Тя разбира отлично, че живият Бог, Който изпълва небето и земята и в същото време живее в най-съкровените дълбини на сърцето ни, трябва да бъде обект на нашите мисли и любов. Затова най-удивителното в нейния живот е пребиваването ѝ в Божието присъствие. Тя може с право да повтори думите на пророк Илия: Жив е Господ, Бог Израилев, пред Когото стоя! (3 Цар. 17:1). За да утвърди това в съзнанието си, тя подхранваше набожността си към Светия Образ, прие името Му, нарисува си Негово изображение. Това беше ненадминато средство не само за да вижда Бога като човек, но и за да се издигне чрез Неговата човешка природа до божествеността Му и да заживее в лоното на Светата Троица така, както Той живее там извечно.

Нейната любов към Бога

Вследствие на това съзерцаване на Бога Божията любов нарасна в нея с неустоима сила. Духът ѝ беше наречен дух на любов и наистина е такъв. Не става дума обаче за сляпо желание, напротив, любовта ѝ произтичаше от интелектуалното съзерцание, от познанието, придобито чрез вярата. За да останем твърди в любовта си към Него, тя иска непрестанно да съзерцаваме Божиите творения и да обръщаме внимание на доказателствата за Неговата любов. Заслужава да се отбележи, че тя силно се възхищава на природата, на прелестта на нашето земно мироздание, наслаждава се на великолепието на цветята, на славата на звездното небе, но въпреки това иска от нас не след дълго да изоставим всичко това, за да можем през него да се издигнем към Бога. Това са средства, не цел.

Нейното смирение и простота

От нейния живот в присъствието на Светия Образ, т.е. на Божия Лик, и от любовта и благоговението ѝ към Неговото могъщество и величие произтича нещо друго, което се вписва забележително добре в предначертанията на Кармилския орден, а именно идеята за собствената ѝ нищожност спрямо Бога, възхитителното ѝ съзнание, че е малка и крехка, нейното смирение и възприемане на себе си като обикновено дете. Тази черта се среща често при по-ранните светци на Ордена, тъй като простотата и смирението са специфична отлика на Ордена. Как настойчиво изтъкваше тази особеност блаженият Жан Сорет! Кардинал Гаскет (1846 – 1929) отбелязва особено ясно чертите, които отличават Кармилския орден от всички останали ордени: simplices et sinceri („простодушни и чистосърдечни“). Животът на Малката св. Тереза наистина придаде на този израз особена тежест и сила. Тъй често се твърди от различни духовни автори кармилити – и това отговаря толкова добре на нашия дух – че Орденът ни е призван не да върши велики дела и да се говори за него, а да направи себе си обичан и привлекателен, като върши обикновени неща добре, без много шум и приказки; повече да живее в известно уединение заради Бога и с Бога, отколкото да живее заради човеците и с човеците; да цени повече това, което Бог желае, отколкото онова, на което човекът придава голямо значение. Първо изискване на школата на Кармила е мълчаливото самовглъбяване с цел да се живее в Бога и с Бога. От това съзерцание се ражда усещането за малкост и нищожност, ражда се смирение и простота. Ако не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно (Мат. 18:3). Във входната молитва на литургията в чест на Малкото цветенце (1 октомври) Църквата изрично споменава тези думи на нашия Господ, за да можем с помощта на св. Тереза ​​да бъдем способни да положим тези трудни, но необходими основи за дома на нашата святост.

Нейното упование в Бога

Един от парадоксите в живота на св. Тереза е, че докато става малка и слаба, тя си спечелва помощта на Бога, с Чиято сила може да предприеме всичко. Нейната надежда и упование са удивителни.

Значимост на „малките“ неща

Друг парадокс е, че като обръща внимание на най-дребните неща от всекидневния живот и като ги вижда с Божиите очи, тази светица ги прави велики и достойни за възхвала. Водейки най-обикновен, напълно незабележим живот, тя знае как да го превърне в непрекъснат низ от най-героични деяния на добродетелност и как да бъде постоянно заета с Бога. В пълно съответствие с всичко това можем да отбележим и съвършеното богоотдаване на Малката св. Тереза. То е в известен смисъл неделимо от съзнанието ѝ за нейната малкост и нищожност.

От малкия манастир в Лизьо св. Тереза проповядваше своя „малък път“, като метеше коридорите и миеше чиниите, като почистваше оратория и работеше в градината, като се грижеше за болните и помагаше на нуждаещите се, като учеше в подходящото време и четеше онова, от което се нуждае умът за своето развитие. Така тя беше победила света.

Нейното съобразяване с Божията воля

Тя цяла е, тъй да се каже, в шепата на Бога и се предава безусловно на това, което постановява Неговото Провидение. Тя се стреми да се съобрази възможно най-съвършено с Божията воля. В собствения ѝ Орден удивителен пример в това за нея беше св. Мария Магдалена де Паци и затова тя обичаше да размишлява върху нея. Тази светица, едно от най-великите и славни имена на нашия орден, толкова въздигната в мистичното съзерцание, най-вече в съзерцанието на Светата Троица, постоянно повтаряше: „Такава е Божията воля“. За нея това беше абсолютно неоспоримо. Малката Тереза беше като нея. Тя беше дълбоко убедена и твърдо уверена, че без самоумъртвление духовният живот е невъзможен. За Малката св. Тереза обаче ​​нямаше по-добра възможност за самоумъртвление от това да приема всичко от Божията ръка така, както Той ѝ го е изпратил. Постоянното съобразяване с Него не е толкова лесно, но именно по тая причина то е най-подходящото средство, за да умъртвяваме и заличаваме себе си. Тя отстраняваше напълно собствената си воля и никога не искаше да я оставя да се проявява. Образът на розата, на която се изронват венчелистчетата, имаше особено очарование за нея. Тя искаше да откъсне всичките си листа, да изрони всичките си венчелистчета и да ги разпръсне по пътя на Господа. Той трябваше да дойде по този път; тя искаше, така да се каже, да Го принуди да дойде и да изпълни желанието ѝ да я посети. Една от любимите ѝ максими гласеше: „Ако предано Му доставяте удоволствие в малките неща на живота, Той ще ви бъде задължен и дори няма как да не ви помогне в по-големите неща“. Тя искаше да бъде цветето на Исус, не обаче да се люлее лениво на стъблото си, а да бъде откъсната от Него, да умре за Него пред очите Му, да бъде разпръсната по Неговия път и да бъде стъпкана. Друго правило на своя живот тя въплъти в една молитвена стреличка или копнежна молитва: „Страхувам се само от едно – да запазя собствената си воля. Вземи я, Господи, защото аз избирам единствено това, което Ти избираш“.

Мария, неин идеал

Като друга отлика на нейния характер може да се спомене фактът, че неин идеал за „малкия път“ беше Света Богородица. Две думи на Мария се бяха запечатали дълбоко в паметта ѝ: Ecce ancilla Domini – Ето рабинята Господня. (Лук. 1:38). От малка тя имаше пламенна, детска набожност към Света Богородица. Статуята ѝ стоеше пред нея в малката стая на бащиния ѝ дом и сякаш ѝ се усмихваше. Тя постъпи в Кармилския орден, за да бъде нейно дете и да ѝ подражава най-вече в нейното единение с нашия Господ. Животът на Света Богородица не се отличаваше с нищо необичайно и се състоеше от поредица най-обикновени ежедневни действия – такъв искаше Тереза да бъде и нейният собствен живот. Ако Бог беше погледнал с такава услада на смирението на Света Богородица и даже бе пожелал да слезе в нея, Той щеше да погледне с удоволствие и на нея, стига тя да се опита да израсне поне малко като Мария. Мария се предаде безрезервно на Божиите желания с нейното: Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти. Затова и Малката Тереза се предаде безрезервно на Бога, желаейки единствено да Му угоди, да се уповава на Него, да бъде само Негова. Като Света Богородица, която, вместо да се смути, когато св. Йосиф не разбираше положението ѝ, остави на Бога обяснението на тази тайна, така и Малката Тереза пре​​даде всичко в Божиите ръце с безгранично упование.

И Бог слезе върху нея и тя освен това видя, че Бог спи в нея. Също така тя искаше да вкуси толкова фино единение с Бога, колкото онова, на чиято наслада се радваше Мария. Но тъй както слизането на Бог в Света Богородица веднага я подтикна към деяние на смирение, накарвайки я да отиде при Елисавета, така и Тереза ​​искаше нейното единение с Бога – себеотдаването ѝ на Него, да се прояви в смирени деяния на милосърдна любов. Затова най-много ѝ харесваше да слуша да възхваляват Света Богородица като образец за всички добродетели. За какво ѝ е на Света Богородица нашето възхищение, ако не ѝ подражаваме и не откликваме на великата благодат, с която Бог ни удостои, като я направи наш образец и ни я даде като наша закрилница? Затова тя постави себе си, както и Младенеца Исус, с Когото се чувстваше едно цяло, в ръцете на Света Богородица. За да опише това, тя използваше най-детски образи: „По време на причастие понякога си представям моята душа като три-четиригодишно дете, на което косите и дрехите са станали мръсни и неугледни от много игра. Тези неволи ми се случваха, когато воювах с душите. Но съвсем скоро Дева Мария ме обгражда с внимание, бързо ми сваля мръсната престилка, връзва косите ми и ги украсява с хубава панделка или само с малко цветенце… и това е напълно достатъчно, за да ме направи миловидна и да ме сложи да седна, без да се червя, на тържествената трапеза на ангелите“.

Нейният апостолат на молитвата

Мистиката на Кармилската школа не би могла да претендира да бъде истинска мистика, ако не беше по своему апостолска. Св. Тереза ​​от Лизьо – друго название на светицата заради живота ѝ в този град и в неговия Кармил – показва истинския смисъл на апостолата в школата на Кармила. „Ах! Как бих искала – казва тя – въпреки моята нищожност да мога като пророците и учителите на Църквата да просвещавам душите; аз имам призванието да бъда апостол… бих искала да прекосявам света надлъж и нашир, да проповядвам Твоето име и да посея в земята на неверниците Твоя славен Кръст, но, о, Възлюбени мой, няма да ми е достатъчна само една мисия, бих искала да възвестявам Евангелието едновременно по петте части на света, та чак до най-отдалечените острови… Бих искала да бъда мисионерка не само за няколко години, но ми се иска да съм била такава от сътворението на света и да бъда такава до свършека на вековете… Ала над всичко останало бих искала, о, Възлюбени мой Спасителю, бих искала да пролея за Тебе кръвта си до последната капка… Мъченичеството – ето това е мечтата на моята младост, тази мечта порасна с мен зад манастирските стени на Кармила… Но и сега чувствам, че мечтата ми е лудост, защото не бих могла да желая само едно мъченичество… За да съм доволна, са ми нужни всичките… Като Теб, обожаеми Жених мой, бих искала да бъда бичувана и разпната… […] Исусе, Исусе, ако исках да запиша всичките си желания, щеше да ми се наложи да взема Твоята Книга на живота, там са предадени делата на всички светии и тези дела аз бих искала да бях извършила за Тебе…“. Но тогава тя си спомня, че Бог я призовава по друг път към практикуването на апостолата. Апостолатът като дело на Божията благодат трябва да се разглежда като дело на мистичното Тяло Христово, на което Бог е Главата и душата, а пък ние сме членовете, оживотворени от Бога. Не всички трябва да изпълняват еднакви задължения. Любовта даде на св. Тереза ​​ключа за призванието на Кармила в апостолата. „Разбрах – казва тя, – че ако Църквата има едно Тяло, съставено от различни части, на нея не ѝ липсва най-необходимата, най-благородната от тях, разбрах, че Църквата има сърце и че това сърце гори от любов. Разбрах, че ако любовта угасне, апостолите няма повече да проповядват Евангелието, мъчениците ще се откажат да проливат кръвта си… Разбрах, че любовта съдържа в себе си всички призвания, че любовта е всичко, че тя обгръща всички времена и всички пространства… с една дума – че тя е вечна!... Тогава в изблика на моята ликуваща радост аз извиках: моето призвание е любовта!... Да, аз намерих моето място в Църквата и това място тъкмо Ти, Боже, ми го даде… В сърцето на Църквата, моя Майка, аз ще бъда любовта… Така ще бъда всичко… Така мечтата ми ще се сбъдне!...“

Съзерцателните манастири – подкрепа за мисиите

Малкото цветенце мечтаеше да завладее света за Бога и за да осъществи тази си мечта, влезе в манастир, където беше напълно откъсната от света. Тогава в изблик на радост тя възкликна, че нейната мечта се е сбъднала. Това може да схване само онзи, който е проникнал в тайните на Божията благодат, който разбира, че придобиваме Божията благодат, като се молим за нея и като жертваме живота си в единение с жертвата на Голгота. В това се състои основната част от пастирската грижа и от мисионерската работа. Това представлява най-възхитителното и най-съкровено съчетание на активен и съзерцателен живот, не в едно лице, а в мистичното Тяло, на което всички сме членове. Трябва да се радваме, че единството на мистичното Тяло Христово възражда дори и най-уединения живот, прекаран изцяло встрани от света и в служба на Бога, превръщайки го в годна за мисионерски труд земя, от която той може винаги да извлича живителната сила на Божията благодат.

ПО : PIERRE DESCOUVEMENT, "THÉRÈSE DE L'ENFANT-JÉSUS ET DE LA SAINTE FACE", DICTIONNAIRE DE SPIRITUALITÉ ASCÉTIQUE ET MYSTIQUE, TOME 15, PARIS, 1991, 576-585; ТИТУС БРАНДСМА, КАРМИЛСКА МИСТИКА. ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ, 2017, СОФИЯ, 164-173, 175, 177.