Кармилски орден в България

Ако по време на размишление сме почти постоянно нападани от разсеяност и страдаме от сухота, т.е. от угнетително усещане за пустота и лишение, трябва да започнем да се изпитваме. Опитваме ли се през деня да живеем в Божието присъствие? Не сме ли прекалено привързани към хора или вещи? Бог наистина ли е всичко за нас? Ако сами сме причина за своите затруднения, нека помолим за прошка и направим това, което трябва да правим през целия си живот – да се обърнем.

И все пак, колкото и усилия да полагаме, ще бъдем често измъчвани от досадни мисли и представи. Никога не бива да падаме духом: щом усетим, че съзнанието ни блуждае, нека се обърнем веднага към Бога. Това завръщане е всеки път деяние на любов: избираме Бога пред нашите мисли – дори и те да са интересни.

Нека тогава мислим за съвета, който дава нашата майка св. Тереза: „Бих искала отново да подчертая (и много пъти да се повторя, пак не е излишно, имайки предвид колко важно е това) никой да не се притеснява и натъжава от духовната сухота, неспокойните мисли и разсейването. Ако вместо непрестанно да бъде угрижен, той иска да придобие свободен дух, нека започне с това да не се плаши да носи своя кръст и сам ще види как Господ ще му помогне“.

Ако прочетем у нашия отец св. Йоан Кръстни описанието на прехода от размишление към съзерцание, ще разберем, че Бог „се вселява“ все по-надълбоко в нас, където Го намираме отвъд сетивата си. Това предизвиква на нивото на сетивата ни състояние на сухота, което обаче, ако се приеме напълно, може да бъде изпълнено с мир. Вместо приятни усещания сега откриваме мира. Също и нашата майка св. Тереза казва, че истински приеманата сухота води до смирение и мир. „Господ ще ви помогне да ги (т.е. трудно изразимите неща по този въпрос) разберете, за да приемате сухотата със смирение, а не с безпокойство, както дяволът иска; и повярвайте, че където има истинско смирение, Бог може да не даде никакви наслади, но ще даде покой и помирение, които ще направят душата по-честита от други, получили наслади“.

Сухотата може да ни въведе по-дълбоко в битието на Бога. При сухотата Бог явява нещо от Самия Себе Си: Той е мълчание, покой. Когато не споделя Себе Си на нашите сетива и разум, Той ни оголва и ни прави бедни, като така ни уподобява още повече на Себе Си (срв. Фил. 2:7-8). Йоан Кръстни пише: „Душата трябва да бъде много умъртвена в естествените си действия, необременена, безделна, спокойна, умиротворена и ведра според начина на съществуване на Бога“.

Но не бива да си въобразяваме, че вече сме достигнали до степента на съзерцателната молитва. Това, което днес „работи“ чудесно, утре може би ще бъде напълно невъзможно. Ще си останем винаги начинаещи. „От всички степени на молитвата няма никоя тъй висока, че на човек да не му се налага не веднъж и не два пъти да се връща към началото“, пише св. Тереза. Може би ще трябва за по-кратко или по-дълго време да намерим убежище в една по-активна форма на молитвата.

Нашето „безсилие“ да се молим ни дава да осъзнаваме по-дълбоко своята слабост и бедност, една бедност, която всъщност е нашето богатство (Мат. 5:3). Разбираме все по-добре, че нашите неуспехи в молитвата са значителни крачки напред по пътя на светостта, който е път на оголване, на кенозис, т.е. опразване, понизяване.

Унинието не е същото като сухотата. Сухотата действа в областта на сетивата ни, докато унинието атакува директно волята, която е загубила ревността си. Всичко е мъртво, не само на ниво сетива, но и на ниво воля. Унинието се разпознава по отвращението, което поражда към всичко духовно; то е отегчение, охладнялост, отпадналост. При него изгубваме дори копнежа за Бога и вкуса към молитвата. Животът сякаш вече няма смисъл, струва ни се тъжен и отегчителен.

Както правим добре да приемаме сухотата и дори да я посрещаме всеотдайно, понеже тя ни подсказва, че Бог иска да ни срещне на по-дълбоко ниво, така сме длъжни да се борим активно с унинието. Латинската дума acedia препраща към последния от седемте смъртни гряха, който впоследствие е превеждан като „леност“ – доказателство, че наистина се касае за изкушение, което трябва да се победи. Нашата майка св. Тереза пише: „Какво би сторил един такъв градинар, когато види, че в продължение на дълги дни изпитва само сухота, отвращение, безвкусност и почти никакво желание да отиде да почерпи вода? Би ли престанал да го прави, ако не забравя, че по този начин ще зарадва и послужи на Господаря на градината, че трябва да внимава да не пропилее цялата заслуга за изработеното досега, а също и надеждата за това, което ще спечели, ако спуска многократно кофата в кладенеца, та било и постоянно вадейки я без вода?“.

Повече, отколкото в случая с обикновената сухота, тук е добре да се заемем с изпит на съвестта, за да намерим причината за това униние. Дали не сме имали донякъде високомерната мисъл, че сме по-напреднали, отколкото всъщност сме? Не се ли оставяме да бъдем погълнати от нашата работа? Не таим ли неприязън към наш началник, към някой колега, познат, приятел или близък заради реална или въображаема неправда, на която сме станали жертва?

Как да се държим в случай на униние? Не бива да се страхуваме! Не бива да избягваме срещата с реалността. Нека приемем настоящото си състояние, то е нашата изходна точка. Потискането в подсъзнанието никога не е решавало никой проблем. Само това, което се осмеляваме наистина да погледнем лице в лице, може да бъде преобразено. Трябва да се молим, за да изпросим помощ! Нашето безсилие ни подтиква – нещо повече – задължава ни да викаме, както Църквата винаги го е правела: „Боже, ела ми на помощ!“ Можем да се молим заедно с Йоан Кръстни: „Ела, южняко, навяващ любовни трепети, духни над моята градина“ (Духовна песен).

За да излезем от това състояние на духовна скованост, можем съзнателно да изберем да „направим“ един многозначителен жест: знак на кръста, поръсване със светена вода. Нека се опитаме да живеем изцяло в настоящия момент и да се съсредоточим върху това, което имаме да правим в този конкретен миг. Нека излезем от своята немота и да започнем да говорим на Бога, дори и думите да ни се струват напразни. Нека се присъединим към Исус в Гетсиманската градина.

Със сигурност най-доброто нещо, което може да се направи, е да славим Бога, да Го благославяме и преди всичко да Му въздадем благодарност. Ап. Павел свързва благодарението с радостта (1 Сол. 5:16-18). За да „изгоним всяка меланхолия“, както съветва св. Серафим Саровски, обикновено най-бързото средство е да започнем да въздаваме благодарност на Бога.

Наред с унинието, което е вкоренено в собствената ни горделивост и в нашия егоизъм, или в изкушенията на дявола (или в съчетание от двете), съществува състояние, което донякъде прилича на унинието и чиито причини са основно физиологични и/или психологически. Ако сме засегнати от него, се чувстваме „напълно угаснали“, физически и психически изтощени. В този случай трябва, разбира се, да се допитаме до духовния си ръководител или до изповедника си и евентуално по негова препоръка да влезем във връзка с психолог. Но и в този случай едно мощно средство би било, в мир и мълчание, да „изберем“ радостта. Ако духът ни е здрав, той непременно ще има благоприятно влияние върху нашето тяло и психика.

ПО : ВИЛФРИД СТИНИСЕН, СКРИТИ В ЛЮБОВТА. РЪКОВОДСТВО ЗА КАРМИЛСКИ ЖИВОТ, СОФИЯ, 2022, 45-48