Кармилски орден в България

Eпископ и изповедник. Алберт Авогадро (или Авоградо) се ражда в Кастро ди Гуалтери, в диоцеза на Парма. Изучава с добър успех богословие и канонично право. Приема монашеския живот още в ранна възраст, в манастира на редовните каноници на Светия кръст в Мортария, Ломбардия. Става техен настоятел, а по-късно е избран за генерален настоятел на конгрегацията, чийто център е тази обител (1180 г.). През 1184 г. е назначен за епископ на Бобио, а през следващата година е призован да ръководи църквата във Верчели, където заема този пост в продължение на двайсет години. Поради благоразумието и благостта си е избиран на няколко пъти да бъде посредник било между светски владетели, било дори между Папството и Империята. Мълвата за неговата добродетелност и способност не след дълго излиза извън границите на Италия, в резултат на което през 1204 г. редовните каноници на Светия гроб Господен го избират на патриаршеския престол на Йерусалим. С писмо от 17 февруари 1205 г. Инокентий III го уведомява, че отказът му би бил против волята на Бога и на Светия престол. Това кара св. Алберт да се съгласи. По същото време той получава длъжността на папски легат в Светите земи. Обстоятелствата отлагат пътуването му за Палестина до началото на 1206 г. Съвременните документи показват, че ролята на новия легат на Апостолическия престол е била деликатна и че Алберт я е изпълнил с една колкото просветена, толкова и плодотворна ревност. През 1213 г. е призован от Инокентий III в Рим, за да участва по-късно в Латеранския събор. Патриархът няма да може да участва: на 8 април 1214 г. по време на тържествено шествие пада под ударите на хоспиталиер на Светия Дух, когото по-рано заради безчинствата му е трябвало да отстрани от длъжността магистър.

Сред делата, заради които най-много се почита паметта на св. Алберт, следва да се отбележи фактът, че той е дал на кармилитите т. нар. първоначално Правило, което е станало харта на монашеския им живот. Правилата, следвани от св. Брокард и неговите сподвижници, са се отличавали както с голямо извисяване на мисълта и чувствата, така и с неоспоримо мистично значение; в тях обаче е липсвало ясен и точен подход към практическите проблеми на монашеския живот. Затова св. Брокард се обръща към патриарха на Йерусалим с цел да получи от него „Правило за живот, пригодено към целта, която той и братята му са си поставили“. Св. Алберт е уважил тази молба и около 1209 г. съставя във вид на писмо до св. Брокард и духовните му чеда много кратко Правило, в което определя съвсем точно организацията на манастира и едрите щрихи на монашеските порядки. Достатъчно е да разгледаме този документ само от гледна точка на вътрешния живот. Законодателят на Кармила набляга на ролята на светите мисли, които осигуряват опазването на целомъдрието. Подчертава необходимостта от добродетелите на вярата, надеждата и любовта, чието наличие у монасите никога не може да бъде в повече. Увещава ги да се допитват постоянно до Писанията, да се хранят с тях. Препоръчва им да пазят вярно своето уединение и да посвещават времето си на молитвата. Длъжни са да избягват най-грижливо безделието, което би могло да даде на дявола достъп до душите им; и за да ги убеди да следват препоръката му, светият патриарх им припомня примера на ап. Павел (2 Сол. 3:8-12). Мълчанието има особено голямо значение в неговите очи заради предимствата, които предлага, а също и заради определени опасности, които крие необмислената употреба на речта. Накрая, след като насърчава получателите на писмото да отиват всеотдайно отвъд границите на дълга, който им налага, той им напомня за закона на светата разсъдливост, тоест на свръхестественото благоразумие, което, както твърди, е правило и наставник на добродетелите.

ПО : DICTIONNAIRE DE SPIRITUALITÉ ASCÉTIQUE ET MYSTIQUE, TOME 1, PARIS, 1937, 284-285

Св. Брокард

Първи генерален настоятел на кармилитите (~1210 г.). Брокард е бил начело на група отшелници на планината Кармил и получава от св. Алберт, патриарх Йерусалимски, Правилото и каноничното учредяване на Ордена. След смъртта си е погребан на планината Кармил.

ПО : BIBLIOTHECA SANCTORUM, TOMO 3, ROMA, 1963, 545

Св. Ангел Йерусалимски (1185 – 1225)

Произхождащ от семейството на покръстени евреи отшелник на планината Кармил, който дава там вечните си обети в ръцете на св. Брокард. През 1218 г. е изпратен в Рим да получи одобрението на Правилото на Ордена от Хонорий III, който го одобрява през 1226 г. Междувременно, след като проповядва в Рим, св. Ангел отива в Сицилия, за да се бори с катарите, и там разобличава живота в кръвосмешение на един от еретиците, който му отмъщава: докато светият мъж проповядва в местната църква, онзи го напада и ранява смъртоносно.

ПО : BIBLIOTHECA SANCTORUM, TOMO 1, ROMA, 1961, 1240

Св. Бертолд

Италиански кармилит. Втори генерален настоятел на кармилитите (~1230 г.). След смъртта си е погребан на планината Кармил. Приписва му се видение, в което е видял ангели да носят в небето душите на много кармилити, убити от сарацините.

ПО : BIBLIOTHECA SANCTORUM, TOMO 3, ROMA, 1963, 106

Св. Симон Сток (XII – XIII в.)

Английски кармилит. Приеманите за достоверни свидетелства за светеца се свеждат до следното: той е англичанин по народност; притежавал е голяма святост и набожност; молил се е на Дева Мария и е просил от нея да удостои Кармилския орден с някакво изключително право; Света Богородица му се явява и му дава нарамника, който тя нарича „изключително право и предварителен залог за вечно спасение“. Според едно от свидетелствата молитвата, с която светецът се обръща към Дева Мария, е Flos Carmeli.

ПО : BIBLIOTHECA SANCTORUM, TOMO 11, ROMA, 1968, 1189

Св. Алберт от Трапани (1240 – 1307)

Италиански кармилит. Алберт се ражда (след двадесет и шест години безплоден брак) в семейството на Бенедето дели Абати и Джована Палици, които обещават да го посветят на Господa. Докато момчето е още в крехка възраст, баща му мисли да осигури на сина си почтен брак, но майка му успява да го накара да спази обета си. Постъпвайки в манастира на кармилитите в Трапани, Алберт прекарва периода си на формация, упражнявайки се в добродетелите, и става свещеник. По нареждане на висшестоящите духовници е изпратен на остров Месина, за да го избави от глада, причинен от провеждана по това време негова обсада: няколко кораба, натоварени с продоволствия, по чудо успяват да проникнат през обсадата.

Алберт се прочува като проповедник на различни места в Месина и известно време е провинциален настоятел на кармилитите в Сицилия. Умира в Месина на 7 август 1307 г. и тогава небето, както казват, искало да разреши спора, възникнал между духовенството и народа, относно вида литургия, която да бъде отслужена по този повод: появили се два ангела и запели Os iusti, входната песен на Литургията на изповедниците.

Алберт е сред първите кармилски светци, почитани в Ордена, на който по-късно се смята за покровител и закрилник. На различни генерални капитули, като се започне с този от 1375 г., е решено да се получи неговата папска канонизация; на капитула от 1411 г. е учредена негова оброчна служба. През 1457 г. Калист III, vivae vocis oraculo („възвестявайки на висок глас“), разрешава да бъде почитан като светец – нещо, което по-късно е потвърдено от Сикст IV с була от 31 май 1476 г.

ПО : BIBLIOTHECA SANCTORUM, TOMO 1, ROMA, 1961, 676, 679

Бл. Жан Сорет (1394 – 1471)

Френски кармилит. Роден е близо до Кан в Нормандия и постъпва в тамошния кармилски манастир. Ръкоположен е за свещеник около 1417 г. В Париж получава последователно лиценциатна (1437 г.) и магистърска (1438 г.) степен по теология, след което става ръководител на обучението в манастира на своя Орден. През 1440 г. е избран за провинциален настоятел на Франция, а от 1451 г. до смъртта си е генерален настоятел на целия Орден. През 1452 г. в Падуа му е присъдено и почетното звание „магистър по теология“.

Запомнен е преди всичко като реформатор, с непрестанната си работа с цел възвръщане към блясъка на редовното спазване на правилата на Ордена в един особено критичен исторически период. Неговата дейност е била в две насоки: да се грижи за спазването на Правилото и на Конституцията и да въвежда във възможно най-голям брой манастири стриктното спазване на правилата относно бедността и вътрешната и външна съсредоточеност. И двете реформи са утвърдени с папски були, с декрети на генералните и провинциални капитули, с нова редакция на Конституцията и с коментар към Правилото.

Целта на първата насока – начинът на спазване на Правилото и на Конституцията, е установена свише и е задължителна за всички, докато целта на втората насока – начинът на спазване на правилата за бедност и съсредоточеност, произлиза от желанието на отделни хора или групи за по-голямо съвършенство: желание, което Жан Сорет като генерал признава, облагодетелства и защитава, като дори издава декрети и привилегии, подходящи за тази цел или считани за такива.

Ясно е, че втората форма е имала по-големи шансове за успех, откъдето идват и усилията на Жан Сорет да я внедри навсякъде. Тази форма на свой ред бива двояка: начин на спазване, който като спасителен квас се ражда изсред манастирите и остава в послушание към провинциалите; и друг начин, който вече е съществувал от няколко години под името Мантуанска конгрегация и е проявявал отцепнически намерения. Въпреки това Жан Сорет проявява щедрост и към този втори начин на спазване, като между другото благоприятства преминаването на някои манастири към него и се отнася с монасите му толкова свойски, че когато бил с тях, изглеждал по-скоро като техен поместен настоятел, отколкото като генерал.

Друга особено важна дейност на Жан Сорет е тази, свързана с появата на монахините кармилитки. Още през 1452 г. той приема бегинките от манастира Тен Елсен в Гелдрен в ръководството на Ордена: приемане, което той усъвършенства през следващата година след допускането на това от булата Cum nulla (7 октомври 1452 г.) на Николай V. Във Флоренция поверява „сестрите на Ордена“ на свещеник от Мантуанската конгрегация; през 1455 г. включва в Ордена „присъединените сестри“ от Ньокерк; по същото време е основан манастирът в Динант; през 1457 г. са основани манастири в Лиеж, през 1466 г. – в Харлем и Юи; през 1463 г. е основан манастирът Бон-Дон в херцогство Бретан, където на 25 март 1468 г. взима дрехата самата херцогиня бл. Франсоаз д'Амбоаз; през 1468 г. е изграден манастирът в Намюр, а през 1469 г. – този във Вилворде.

Жан Сорет умира в Анже на 25 юли 1471 г. Провъзгласен е за блажен на 3 май 1866 г. от папа Пий IX.

ПО : BIBLIOTHECA SANCTORUM, TOMO 11, ROMA, 1968, 1314-1315

Тома Исусов (1564 – 1627)

Испански бос кармилит. Личността на Тома Исусов има такова влияние върху Терезианския Кармил, че петдесет години след смъртта му историкът на Ордена Хосе на св. Тереза не се поколебава да твърди, че „след основателите Тереза Авилска и Йоан Кръстни, Тома Исусов е онзи, който представя Ордена най-добре“. Тома със сигурност е един от главните герои, които второто терезианско поколение е предложило на Църквата и на историята на християнската духовност. За четири века оттогава някои гледища вероятно са се променили, но все пак той притежава три безспорни качества: равновесие между терезианска харизма, желание за отворен към Европа апостолат и огромно творчество в областта на духовната теология и мисиологията, немалка част от което не е издадено. В живота му могат да се разграничат два периода: испански и европейски.

Испански период (1564 – 1607). Диас (Диего) Санчес Давила се ражда в Баеса (Хаен), третият от петте сина на Балтасар Давила и Тереза Ерера. С буден ум, още от ранна възраст Диего посещава курсовете по свободни науки и теология в университета в Баеса. През 1583 г. заминава за Саламанка, за да придобие образователна степен по право. Впоследствие в чест на св. Тома Аквински приема името Тома Исусов. През 1586 г. постъпва в новициата на кармилския манастир във Валядолид, а през следващата година дава вечни обети. Запознава се със св. Йоан Кръстни, който като дефинитор присъства на генералния капитул през 1587 г. По време на преподавателските му години (1589 – 1592) узрява идеята да основе „пустини и скитове“ за босите кармилити, която започва да се осъществява още от 1592 г. След като става провинциал (1597 г.) на Стара Кастилия, издава първите си книги: Книга за древността и светците на Ордена и Коментари върху Правилото (1599). След края на службата си като провинциал (1600 г.) се оттегля в една от новооснованите пустини за около седем години, през които пише различни духовни трактати върху умствената молитва, като напр. Първа част на духовния път на умствената молитва и съзерцанието. Именно там обаче по парадоксален начин у него става т. нар. „мисионерско обръщане“.

Европейски период (1608 – 1627). Така започва вторият му период, белязан от неуморен апостолат, включително и писателска дейност. Прекарва първите две години в Рим, където пише на латински два основни труда по мисиология: Поощрение за мисиите и За осигуряване на обръщането на всички народи, а също на испански прави анализ на всички състояния на молитвата при св. Тереза Исусова в: Сума и обобщение на степените на молитвата. Следващите тринайсет години е във Фландрия, където пише различни духовни трактати: Практика на живата вяра, Метод за проучване и преценка на духовния напредък, на латински: За божественото съзерцание, За божествената молитва. Разпространява кармилското присъствие в Белгия, Франция, Германия с основаването на десет мъжки и шест женски манастира. След като е избран за дефинитор на Италианската конгрегация (1623 г.), се връща в Рим, където преразглежда Конституцията на братята боси кармилити (1623 – 1625) и завършва написването на различни текстове. Артрозата, от която винаги е страдал, започва да прогресира и го приковава окончателно към леглото през последните два месеца от живота му. Обграден с уважението и почитта на целия Орден, той умира на 2 май 1627 г.

ПО : DICTIONNAIRE DE SPIRITUALITÉ ASCÉTIQUE ET MYSTIQUE, TOME 15, PARIS, 1991, 833-836

Св. Мария Магдалена де Паци (1566 – 1607)

Италианска обута кармилитка. Родена е във Флоренция на 2 април 1566 г., дъщеря на Камило и Мария де Паци. Кръстена е на следващия ден и получава името Катерина. На 25 март 1576 г. приема първо причастие. На 30 ноември 1578 г. преживява първия си екстаз в присъствието на майка си. На празника Възнесение Господне 1580 г, когато във връзка с обучението си е в манастира Сан Джованино във Флоренция, тя изпада в любовен екстаз и има необикновено прозрение за величието на Бога и Неговата благодат. След опити, продължили две седмици, накрая Катерина влиза в общността на кармилитките от манастира Св. Мария на Ангелите във Флоренция; облича дрехата на 3 януари 1583 г. и приема името Мария Магдалена.

В началото на март 1584 г. е засегната от мистериозна болест: „Една сутрин я обзема силна треска, придружена от силна кашлица и много остри болки [...]. След като боледува така в продължение на два месеца, лекарите я смятат за изгубена, така че майките (настоятелката Витория Контуги и наставницата на новистките Еванджелиста дел Джокондо) решават да я накарат да положи вечните си обети, което тя и прави“ (Breve ragguaglio della vita). Веднага след това за нея започва удивителен период на екстази: всеки ден след причастие тя остава в екстаз в продължение на два или три часа; понякога явлението се повтаря много пъти на ден с постоянно възобновяване на божествените милости. Това трае четиридесет дни, по време на които се наблюдават следните мистични явления: видение на драматичното събитие на Страданието Господне; размяна на нейното сърце с това на Исус; първи невидим отпечатък от стигматите; получава от Господа трънения венец, от който изпитва тайнствена болка през целия си живот.

Откакто на 16 юли е излекувана със застъпничеството на бл. Мария Банези, животът ѝ ще бъде поредица от видения, екстази, други мистични явления, покаяния и изпитания.

Вечерта на 24 март 1585 г., в навечерието на Благовещение, думите: Verbum caro factum est („Словото стана плът“) са издълбани от св. Августин в сърцето ѝ. На 15 април получава окончателно в душата си отпечатъка на невидимите стигмати. На 28-и Исус ѝ дава халка, знак за нейния мистичен брак с Него. В петък, 17 май, тя изпада в екстаз, по-дълъг от предишните: той започва следобед и продължава четиридесет часа, до неделя. На 21-ви Господ ѝ заповядва да яде хляб и вода, с изключение на празничните дни, когато може да спазва „великопостна диета“. Освен това Исус ѝ заръчва нощем да почива само пет часа на сламен матрак, „за изправление на нанесените Му обиди“.

В навечерието на Петдесетница, на 8 юни 1585 г., започва втора поредица от екстази, които продължават осем дни, „време, през което седем пъти, всяка сутрин в Трети час, тя получаваше Светия Дух под различни форми: огън, бликаща вода, гълъб, стълб или други проявления“. На 16 юни, празника на Светата Троица, започва голямото изпитание, наречено „ямата с лъвовете“, което продължава пет години. След една година на духовна сухота и опустошение, на 20 юли 1586 г. „за изненада“ на монахините, светицата внезапно е грабната в екстаз по време на четенето на часословната молитва; но това е бил екстаз с особена „мъчителност и болка“. Бог ѝ дава да разбере, че иска да облекчи тежестта на изкушението и да смекчи изпитанието „до октомври“, за да ѝ даде светлина и възможност да се посвети „на обновлението в Църквата, особено сред монасите“. По тази причина „с развълнуван дух, тя написа няколко писма до Върховния първосвещеник, до прелати и Божии слуги относно това обновление“.

През октомври 1586 г. светицата излиза от новициата. На 25 ноември 1588 г. много тежките изпитания, които е трябвало да изтърпи (изкушения за бягство и смърт), достигат връхната си точка. На Великден 1590 г. Господ иска от нея да направи „още едни Велики пости от петдесет дни и тя постеше по обичайния си начин, само хляб и вода“ до празника на Светия Дух (10 юни), деня на нейното избавление от „ямата с лъвовете“. Като награда тя получава големи дарове и богосподеляния.

На 26 март 1592 г., по време на дълъг екстаз, Мария Магдалена отново участва в мъките на Страданието Господне, както седем години по-рано. На 3 май 1592 г. (по това време изпълнява длъжността на клисарка) тя има голям любовен екстаз: прекосява тичешком манастира, бие камбаните, за да призовава всички „да обичат Любовта“. На 1 май 1595 г. тя проси от Господа „чистото страдание“. Той ще изпълни прошението ѝ едва девет години по-късно. Също така през 1595 г. е назначена за наставница на младите, а на капитула от 2 октомври 1598 г. – за наставница на новистките. На датата 24 юни 1604 г., след като е била грабната извън себе си в продължение на цял ден, екстазите ѝ приключват. Тогава започва периодът на „чистото страдание“, който ще трае до смъртта ѝ.

През 1604 г. капитулът я избира против волята ѝ на длъжността поднастоятелка. Скоро след това тя се разболява и следват три години на физически и душевни страдания, каквито никога преди това не е изпитвала. На 13 май 1607 г. Мария Магдалена получава тайнството маслоосвещение. В петък 25 май, в осем часа сутринта, тя изпада в агония и умира в четиринайсет часа. Около нея общността казва гласно Символа на св. Атанасий, вероизповедта, която я е довела до екстаз още в първите години от живота ѝ.

Провъзгласена е за блажена на 8 март 1626 г. от папа Урбан VIII, а за светица – на 22 април 1669 г. от папа Климент IX.

ПО : DICTIONNAIRE DE SPIRITUALITÉ ASCÉTIQUE ET MYSTIQUE, TOME 10, PARIS, 1980, 576-578

Бл. Мария Ангелска (1661 – 1717)

Италианска боса кармилитка. Родена е в Торино на 7 януари 1661 г., последното от единайсетте деца на граф Джовани Донато Фонтанела от Балдисеро и Мария Тана от Сантена. На четиринайсетгодишна възраст, останала без баща, тя преодолява с твърдост съпротивата на майка си и постъпва в манастира на босите кармилитки „Света Кристина“, основан на 30 април 1639 г. от принцовете на Савоя. На 19 ноември 1675 г. тя приема монашеската дреха, оставяйки мирското си име Мариана, а на 26 декември 1676 г. полага монашеските си обети. Дългите години на неописуеми страдания, понесени с героично спокойствие, усъвършенстват духа ѝ до мистично преобразяване в Бога. Мълвата за нейната святост предизвиква почитта и доверието на нейните съсестри и съграждани. Избрана за настоятелка на тридесет и три годишна възраст с апостолическо разрешение, тя е одобрявана за този пост още три пъти; получава и длъжността учителка на новистките. През 1702 г. основава нов Кармил в Монкалиери.

Тя проявява милосърдната си любов към ближния и родината си със своята непрестанна молитва, с живота си на пълно жертвено себепринасяне, с вниманието и загрижеността си да приема и утешава всички. Кралските особи са сред нейните почитатели и довереници. Измолва от Господа края на войната и освобождението на Торино през 1696 г.; приписвайки това на застъпничеството на св. Йосиф, има щастието да направи така, че той да бъде провъзгласен за покровител на града с тържествено тридневие в манастира „Света Кристина“. Няколко години по-късно се обръща към Богородица, за да придобие отново спасението на Торино от надвисналата опасност от обсада и нахлуване на френски войски: на 7 септември 1706 г. обединените сили на херцог Виторио Амедео и принц Еугенио Савойски печелят решителна победа, както е предсказала Пресветата Дева, и в чест на тази победа е построено известното оброчно светилище в Суперга.

Мария Ангелска живее като истинска дъщеря на св. Тереза Исусова, спазвайки ревностно нейните правила и съвети; отличава се с безукорна чистота – дотолкова, че прилича на св. Луиджи Гонзага, с когото е роднина по майчина линия – със силна любов към страданията, с апостолска ревност, с постоянни застъпнически молитви за душите в чистилището, с най-сърдечна набожност към Дева Мария и св. Йосиф. Затова тя е била обдарена от Бога с необикновени благодати. Умира в Торино на 16 декември 1717 г., оставяйки много писма и някои автобиографични духовни отчети (непубликувани).

На 1722 г. започват каноничните процеси. Пий VI на 5 май 1778 г. провъзгласява героичността на добродетелите ѝ, а Пий IX на 25 април 1865 г. постановява да бъде почитана като блажена.

ПО : BIBLIOTHECA SANCTORUM, TOMO 8, ROMA, 1967, 966-968

Св. Тереза Маргарита на Пресветото Сърце Исусово (1747 – 1770)

Италианска боса кармилитка. Анна Мария Реди е родена в благородническото семейство Реди в Арецо на 15 юли 1747 г. Възпитана в дълбок дух на благочестие, на шестгодишна възраст тя вече е една малка съзерцателка и пита всеки, който може да ѝ отговори: „Кажете ми, кой е Този Бог?“ Нейната склонност към размишление и молитва се засилва в годините, прекарани в девическия пансион към бенедиктинския манастир „Св. Аполония“ във Флоренция, където получава добро литургично образование, докато духовният ѝ живот се задълбочава в евхаристийната и богородичната набожност и (въпреки съпротивата на обкръжението ѝ, склонно към янсенизъм) в почитанието към Пресветото Сърце Исусово, на което я учи особено благочестивият ѝ баща Игнацио Реди, баща и на душата ѝ. Когато се връща при семейството си, тя изявява призванието си към Кармилския орден – призвание, в което е сигурна през последните месеци на училищното си обучение, и на 1 септември 1764 г. постъпва в манастира „Св. Тереза“ във Флоренция, където през март 1765 г. взима кармилска дреха, приемайки името Тереза Маргарита на Пресветото Сърце Исусово. На двадесет и две годишна възраст перитонит прекъсва живота ѝ на 7 март 1770 г. Пий XI я обявява за блажена на 9 юни 1929 г. и я канонизира на 13 март 1934 г.

С чудото, което внезапно спира нормалния процес на разлагане, възвръщайки тайнствената красота на тялото ѝ, Бог изважда наяве скритата смърт на тази съвсем млада монахиня, чието кратко съществуване е било посветено единствено на това да се скрие от очите на всички, за да живее „скрита с Христа в Бога“. Живот, лишен от събития и от каквато и да е необикновена „надстройка“ и вкоренен в богословската „почва“, която ѝ позволява да проникне в най-висшите догматични истини с чистота на вярата, превърнала се в съзерцателен опит; живот, лишен от доктринални документи (писанията, признати за нейни от съвременната летопис, се свеждат до няколко писма, няколко бележки до една сестра, текста на темите за Духовните упражнения от 1768 г. и една много кратка тема, изписана със собствената ѝ кръв), но който, разпален и погълнат от жаждата да обича своя Бог, показва още веднъж, че Бог не се постига с интелекта, а с любовта.

Ролята на Тереза Маргарита в историята на духовността не е да бъде „учителка“, а „свидетелка“: като съвършена кармилитка тя е жив свидетел на кармилската духовност, която, живяна безкомпромисно в своите аскетични прояви и в съзерцателната си същност, е способна да доведе душата до най-съкровено единение с Бога, осъществявайки най-плодотворен синтез на съзерцателен живот и апостолска ефективност.

На процеса по канонизация показанията на нейния духовен ръководител, о. Илдефонсо на св. Луиджи Гонзага, ни позволяват да проникнем в мълчанието на този живот и описват с богословска точност пътя на тази душа, която по изцяло терезианска линия е била водена от непрестанното съзерцаване на човешкостта на Исус, Въплътеното Слово, към дълбоките опитности за божествения живот. И наистина, именно набожността към Сърцето Исусово обяснява всички аспекти на нейния духовен и монашески живот.

О. Илдефонс ни казва, че светицата е размишлявала за Пресветото Сърце като за „център на любовта, в който Божественото Слово чак до лоното на Отца ни е възлюбило във вечни векове, и че с това Сърце във времето Словото е заслужило за нас да можем по причастност към същата любов да Го любим на свой ред както на земята, тъй и на небето“. Този смисъл на набожността към Пресветото Сърце, разбирана като това „да любим на свой ред... източника на Този, Който ни е възлюбил толкова много“, освен че се вписва идеално в онази жизнена атмосфера на кармилитката, която св. Тереза Исусова е превърнала в практикуване на интимността Божия, в размяна на любов – т.е. „приятелство“ – между душата и Бога (срв. Път към съвършенството 1, 2), също така се съгласува с целта да направи Тереза Маргарита все по-вярна на съзерцателното ѝ призвание, пренасяйки я от вътрешния, скрит живот на човешката душа на Исус към преживяването на тайната на Словото в лоното на Троицата. След като е станала троична душа, Тереза Маргарита е способна да изрази пред своя духовен ръководител „най-висшите неща на това Божие Тайнство, отнасящи се до релационните и вечни взимодействия между Божиите Лица“; и грабната от тайната на Божието обитаване в нея, да повтаря, ликувайки, думите на ап. Павел: Божият храм е свят, а тоя храм сте вие (I Кор. 3:17) и евангелските думи: Царството Божие е вътре във вас (Лук. 17:21).

Отново набожността към Пресветото Сърце Исусово, разбирана като „отдаване на любов за любов“ и задълбочена от благодатта на „Бог е любов“, се превръща в скъпоценния божествен инструмент на поглъщащото изгаряне на Тереза Маргарита. Ако отначало тя има в себе си опитността на отговора на Божията любов, много скоро Господ, за да стимулира до безкрай този отговор, ѝ оставя само „усещането“ за божествената поглъщаща любов, която нахлува в нея и изисква нещо в замяна, лишавайки я от съзнанието за собственото ѝ съответствие на любовта. Илдефонс определя това нейно мъчение като „смъртно наказание на любовта“, виждайки я „напълно преобразена от тази свръхлюбов, която за нея трябваше да съответства на безкрайното превъзходство и достойнство на любимия Обект и затова любовта ѝ се струваше все по-слаба и по-вяла, колкото повече растеше в нея“. Ако това мъченичество на любовта – „тя обичаше, без да вярва, че обича“ – е истинската причина за ранната ѝ смърт, то превръща последния период от живота ѝ в подвиг на братолюбието, с което светицата се опитва да отговори – в една пламенна напрегнатост – на любовта на своя Бог.

Плодотворността на това братолюбие я превръща в малката слугиня не само на своите болни – тя почти винаги е изпълнявала службата на медицинска сестра – но и на всички монаси: винаги готова, любезна, саможертвена, много умела да запазва за себе си най-изтощителните задачи на общността с постоянна усмивка, която, скривайки страданието и умората, е безмълвна покана да се обърнеш към нея за каквото и да е дело на милосърдие и същевременно е було, което покрива нейната непрекъсната аскеза на ежедневните добродетели.

Тази конкретност, с която Тереза Маргарита реагира на поглъщащото я тайнствено страдание, като се посвещава на това да излива върху ближните си неутолимата си нужда да обича Господа, е върховното слово на нейното свидетелство, каквото е свидетелството и на всички светци: че душите, постигнали съвършенството на Божията любов, осъществяват нейния завършек в пълнотата на братолюбието.

ПО : BIBLIOTHECA SANCTORUM, TOMO 12, ROMA, 1969, 424-426

Св. св. Луи (1823 – 1894) и Зелия (1835 – 1877) Мартен

Луи Мартен, часовникар, и съпругата му, родена Азелѝ-Мари (известна като „Зелия“) Герен, дантелиерка, принадлежат към нормандската буржоазия на град Алансон в Нормандия. Беатифицирани са на 19 октомври 2008 г. в Лизьо заради образцовия си живот като семейна двойка и са канонизирани в Рим на 18 октомври 2015 г. от папа Франциск.

Те са родители на Тереза от Лизьо, с монашеското име „сестра Тереза на Младенеца Исус и на Светия Образ“, канонизирана през 1925 г., и на четирите ѝ сестри, всичките монахини, включително Леонѝ, чийто процес по беатификация е открит през 2015 г.

Луи Мартен

Луи Мартен е роден на 22 август 1823 г. в Бордо. Най-малко дете в семейство с три момичета и две момчета, той е отгледан в различните гарнизони, където е пребивавал баща му, професионален военен. След училищното си образование Луи усвоява занаята на часовникар. На 22-годишна възраст, привлечен от монашеския живот, иска да постъпи в манастира „Гран-Сен-Бернар“, но молбата му е отхвърлена, защото не знае латински. След това прекарва три години в Париж, а после се премества в Алансон, за да живее с родителите си, които имат там магазин за часовници и бижута.

В продължение на осем години той води трудолюбив, спокоен и съзерцателен живот. Развлеченията му се състоят в дълги риболовни занимания, няколко ловни излета и вечери с приятелите му в Католическия кръжец „Витал Ромè“. Вярата му остава силна, той е ревностен християнин: участва в неделните и делнични литургии, редовно обожава Светото причастие, прави поклоннически пътувания. В Алансон купува „Павилиона“, кула с поземлен парцел около нея, за да градинарства, да чете и да размишлява. На 34-годишна възраст той все още не е женен, за голямо отчаяние на майка си.

Зелия Герен

Азели-Мари Герен – винаги наричана Зелия – е родена на 23 декември 1831 г. в Ганделан, село в департамента Орн. Баща ѝ Изидор Герен, бивш войник от Наполеоновата армия, който се е сражавал при Ваграм и в испанската гражданска война, вече е жандармерист в Сен-Дени-сюр-Сартон, където е кръстена дъщеря му. Майка ѝ, Луиза-Жана Масе, е била доста груба селянка. Зелия има по-голяма сестра, Мария-Луиза. Брат ѝ, кръстен на баща им Изидор Герен, се ражда десет години по-късно.

През септември 1844 г. родителите ѝ се преместват в Алансон. Мария-Луиза, която е на 15 години, и Зелия, която е на 13 години, получават добро образование в пансион на сестри монахини. Интелигентна и трудолюбива, Зелия запазва от суровото си възпитание склонността си към скрупульозност, свойствена за духовността на онова време. Отношенията с майка ѝ са трудни и тя не е имала щастливо детство. Съвсем рано тя усеща призвание за святост, макар че силно развитият ѝ здрав разум внася умереност: „Искам да стана светица, няма да е лесно [...]“. Мислела е да постъпи като монахиня в църковната болница на Алансон, но настоятелката я разубеждава.

Разочарована, тя става дантелиерка и се оказва особено талантлива в изработката на алансонска дантела – деликатна и пипкава работа. На 22-годишна възраст отваря магазин заедно с Мария-Луиза. Но сестра ѝ я напуска, за да постъпи в манастира на визитандинките в Льо Ман.

Брачен живот

През 1856 г. Зелия, която все още не е омъжена, започва да бъде смятана за „стара мома“. През 1858 г., минавайки по моста Сарт, тя се запознава с часовникар на име Луи Мартен. Двамата се женят на 12 юли 1858 г. в църквата Нотр Дам в Алансон. Той е на 35 години, а тя – на 27. Като по-млади и двамата съпрузи са се опитали да станат монаси, но са били отхвърлени. Затова по инициатива на Луи отначало те решават да живеят като брат и сестра във вечно безбрачие. Техният изповедник обаче ги разубеждава. Луи и Зелия консумират брака си и между 1859 и 1873 г. тя ражда седем момичета и две момчета въпреки заболяването на гърдите, което напредва бавно от 1863 г. По това време обаче детската смъртност все още е много висока и семейство Мартен губят четири деца в ранна детска възраст, между които са двамата им сина Мари-Жозеф и Мари-Жан-Батист. Най-малкото дете, Тереза, е родено през януари 1873 г. „Обичам безумно децата. Родена съм, за да ги имам, но скоро ще дойде време това да приключи“, пише Зелия.

За да получат християнско образование, по-големите момичета са изпратени в пансиона на визитандинките в Льо Ман, където като монахиня служи леля им. Не липсват и семейни тревоги, като например трудностите на Леонѝ в училище или крехкото здраве на Тереза, заради което тя трябва да бъде настанена при Роза Тайе, бавачка в село Семале. Колкото до съпруга на Зелия, която като активна и енергична жена несъмнено има водещата роля в семейната двойка, тя не спира да възхвалява неговата мирна доброта: „Съпругът ми е свят човек и аз желая такъв като него за всички жени“.

Въпреки загубата на деца и болестите Зелия отдава цялата си енергия на своята фирма, която преуспява и в която са наемани до двайсетина работнички. С много труд и спестявания съпрузите Мартен стават доста заможни. През 1870 г. Луи продава часовникарската си работилница на свой племенник, за да може да помага на съпругата си да ръководи производството и фирмата си, както и да управлява имуществото им.

Ревностни християни, Зелия и Луи участват в литургията всяка сутрин в 5.30 ч. В семейството се практикуват постите и молитвата и стриктно се спазва неделната почивка. Знаят също така как да прилагат на дело убежденията си: посещават самотни старци, болни и умиращи; когато се появи възможност, приемат на трапезата си скитник и правят постъпки, за да бъде приет в приюта в Алансон. Зелия, след като научава, че едно дете е малтретирано от гледачките си, полага всички усилия, за да го освободи от мъчителите му, като дори се обръща към съда. Тя се грижи и за прислужниците и работничките си, често млади и неопитни. „Отнасям се към служителите си не по-малко добре, отколкото към децата си“, пише тя на един от кореспондентите си. След като разбира, че дъщеря ѝ Леонѝ, нещастно и трудно дете, е попаднала под влиянието на прислужницата, която се е отнасяла с нея като с робиня, решава проблема с такт и дипломация.

През 1876 г. семейство Мартен е засегнато от болестта. Първо това става със сестрата на Зелия, която е неумолимо прояждана от туберкулоза. После и самата Зелия боледува тежко и тя решава да се консултира с лекар през декември 1876 г. Въпреки главоболието и болките в стомаха, дотогава тя не е искала да се тревожи за здравето си. Но диагнозата не оставя никаква надежда: „фиброзният тумор“ в гърдата ѝ е в твърде напреднал стадий и операцията е безполезна. Зелия приема трезво новината за рак на гърдата, докато Луи е „направо съсипан“. Изидор, братът на Зелия, който е станал аптекар в Лизьо, я запознава с много добър хирург, но и той съветва да не се оперира: вече е твърде късно.

Вдовец и пет момичета сираци

На 24 февруари 1877 г. умира сестрата на Зелия, за която това е ужасен удар, и болестта ѝ се влошава. През юни 1877 г. въпреки страданията си тя отива в Лурд, но очакваното чудо не се случва. Връщайки се в Алансон, тя подрежда делата си и подготвя семейството си за своята предстояща смърт. На 26 август получава маслоосвещение в присъствието на Луи и дъщерите си и умира след два дни агония на 28 август 1877 г. Погребана е на следващия ден в гробището на Алансон, оставяйки съсипано семейство с пет дъщери, най-малката от които, Тереза, е само на четири години и осем месеца.

Момичетата растат и най-малките – Леонѝ, Селина и Тереза, постъпват да учат в бенедиктинския пансион в Лизьо. През 1882 г. Полина решава, със съгласието на Луи, да стане монахиня кармилитка. На 15 октомври тя постъпва в кармилския манастир в Лизьо.

Луи Мартен е обичал да пътува и да развежда дъщерите си из Париж. През 1885 г. той предприема дълго пътуване, което продължава почти два месеца. Заедно с абат Шарл Мари той прекосява Централна Европа до Балканите през Мюнхен и Виена. Връщат се през Атина, Неапол, Рим и Милано. По-късно разказите за пътуването придават уют на зимните вечери: „Обичам дългите вечери, които ни събират като семейство край запалената камина“, пише Тереза в едно училищно домашно.

Тереза, несъмнено най-засегнатата от смъртта на Зелия, се превръща в изключително чувствително дете, винаги готово да избухне в сълзи. През февруари 1886 г. Луи решава да я извади от училище и да ѝ осигури частни уроци. През август 1886 г., за изненада на цялото семейство, най-голямата дъщеря, независимата Мария, решава на свой ред да постъпи в кармилския манастир в Лизьо. На Луи, който губи любимата си дъщеря, своя „диамант“, му се налага да крие мъката си. Това е шок и за Тереза, в чиято довереница и несъмнено втора майка се е превърнала Мария. Особено след като през октомври Леонѝ е приета в манастира на клариските. Топлата атмосфера във вилата Бюисонè изчезва. Около Луи остават само Тереза и Селина, която на седемнайсет и половина години става стопанка на къщата.

В началото на декември 1886 г. Леонѝ се завръща: седемте седмици тежък живот при клариските са сломили добрата ѝ воля. Въпреки това през пролетта на 1887 г. тя моли баща си за разрешение да постъпи при визитандинките в Кан (Нормандия). На 1 май 1887 г. Луи Мартен получава лек инсулт, който го парализира от лявата страна за няколко часа. Но бързата намеса на Изидор, родственика му аптекар, облекчава състоянието му.

1887 г. е година на дълбока промяна за Тереза, след като благодатта, която получава на Коледа 1886 г., я изважда от детството. Решимостта да стане кармилитка нараства в нея не за да бъде заедно с Мария и Полина, а защото се чувства призована от Исус. На 2 юни 1887 г., в деня на Петдесетница, след като се е молила цял ден, тя представя молбата си на баща си в градината на Бюисонè. Луи възразява заради младостта на дъщеря си, която още няма петнайсет години, но скоро бива убеден. Добавя, че Бог му оказва „голяма чест да му поиска така децата“.

Трябва обаче да се преодолеят трудностите и да бъде убеден вуйчо Изидор, а също и каноника Дьолатроет, настоятел на кармилския манастир. Дьолатроет се оказва непреклонен и Луи предлага среща с епископ Югонен. Срещата минава добре, но епископът отлага решението си. Изправен пред дълбокото страдание на дъщеря си, Луи предлага да се обърнат към папата като крайна мярка. През ноември 1887 г. той трябвало да участва в поклонническо пътуване до Рим, организирано по повод юбилея на Лъв XIII. Това бил и поводът за голямо пътуване, каквито Луи обичал. Тогава той взима със себе си най-малките си дъщери Тереза и Селина и след като ги развежда из Париж, преминава с влак през Швейцария и пристига в Италия, където посещенията следват едно след друго: Милано, Венеция, Болоня и Рим. По време на дългоочакваната папска аудиенция на 20 ноември 1887 г. Тереза се хвърля в краката на папа Лъв XIII и го моли да ѝ разреши да влезе в кармилски манастир. Римският първосвещеник ѝ отговаря доброжелателно, но твърдо, че трябва да направи това, което ѝ казват настоятелите, и да се осланя на Божията воля. След неуспеха на начинанието семейство Мартин с тъга се завръща в Лизьо. На 1 януари 1888 г. обаче, ден преди петнадесетия рожден ден на Тереза, по пощата пристига съгласието на епископа.

Влизането в кармилския манастир е планирано едва през април. За да облекчи чакането на Тереза, Луи Мартен, с присъщата си неизменна готовност да пътува, предлага да направят голямо поклонническо пътуване до Йерусалим. Но това би означавало да се отложи датата на постъпването и Тереза отказва. 9 април 1888 г. е денят на заминаването; пред вратата Луи благославя дъщеря си, докато плаче. В кармилския манастир в Лизьо вече ще живеят три от дъщерите му: Мария, Полина и Тереза. На следващия ден той пише на приятелите си: „Моята малка кралица влезе вчера в кармилския манастир. Само Бог може да изисква такава жертва, но Той ми помага толкова мощно, че докато съм потънал в сълзи, сърцето ми прелива от радост“.

Старост

След пътуването до Италия Луи Мартин е остарял значително. Дъщерите му Леонѝ и Селина се грижат за него, а по-късно наемат семейна двойка за прислуга. Луи започва да страда от артериосклероза и от уремични кризи, които причиняват замайване и загуба на паметта. На 23 юни 1888 г. в Бюисонè се надига голяма тревога и недоумение: г-н Мартин е изчезнал! На следващия ден пристига телеграма от Хавър: Луи иска пари, без да оставя адрес. В крайна сметка той е намерен в Хавър, с ясно съзнание, но преследван от идеята да се уедини и да заживее като отшелник. Това е травма за цялото семейство и особено за Тереза, която е избрала да се затвори в кармилския манастир в момент, когато баща ѝ има нужда от нея. Тя е наранена от въпросите и неуместните думи на някои от сестрите. Дори най-злобните клюки успяват да преминат преградата на клаузурата: ако Луи Мартен е „полудял“, дали това не се дължи на оттеглянето на дъщерите му в манастира, особено на най-малката, която той толкова много обича?

От този момент нататък Луи редува периоди на ясно съзнание с влошаване на състоянието си. Усещайки, че краят му наближава, той проявява щедростта си: дарява 10 000 франка, необходими за закупуването на главен олтар за катедралата в Лизьо, за което е започнало събиране на помощи. През 1890 г. той дарява същата сума на кармилския манастир за вечните обети на Тереза.

На 10 януари 1889 г., в деня, в който Тереза взима дрехата, здравето на г-н Мартен е стабилно. Той е в състояние да премине през църквата под ръка с дъщеря си, която пише: „Никога не е бил по-красив, по-достоен. Всички му се възхищаваха“. Месец по-късно обаче се случва драматично събитие. По време на тежка криза Луи си представя, че е в разгара на битка, и грабва револвера си. Изидор бил повикан набързо и успял да го обезоръжи. На 12 февруари 1889 г. лекарят решава да предаде пациента в приюта „Бон-Совьор“ в Кан. Той остава там в продължение на три години, като в дългите периоди на ясно съзнание удивлява персонала с добротата и покорството си и засвидетелства вярата си. Приема положението си със смелост и примирение: „Знам защо добрият Бог ми даде това изпитание: никога през живота си не бях изпитвал унижение, а имах нужда от такова“. Тереза с болка споделя изпитанието на баща си. Тя винаги е виждала в него образа на Бога, на доброжелателния баща, а сега го разпознава в унизения Христос, презрян от всички. Тя дълго размишлява върху това страдание, важен етап от нейния духовен път.

През юни Изидор Герен, опасявайки се да не би болният да прахоса имането си, се сдобива от Луи с документ за отказ от управлението на имуществото му. Старецът, който тогава е с ясно съзнание, се просълзява: „Ах, моите деца ме изоставят!“ На Коледа 1889 г. договорът за наем на вилата Бюисонè е развален, а кармилският манастир наследява част от мебелите.

На 24 септември 1890 г., на седемнадесет години и половина, сестра Тереза на Младенеца Исус дава обетите си и става завинаги монахиня кармилитка. Този ден на радост и постижения за младото момиче е и „изцяло забулен в сълзи“, толкова много тя скърби за отсъствието на баща си.

Накрая, на 10 май 1892 г., изпитанието приключва: Изидор връща Луи от приюта в Кан. Старецът може да се срещне в приемната на манастира с трите си дъщери кармилитки за първи път от четири години, а това се оказва и за последен път. Той е с ясно съзнание, но много слаб и не говори. Преместен е в дома на семейство Герен, където Селина и Леонѝ, с помощта на прислужница и на слуга, се грижат за него, тъй като той вече не може да ходи. На 24 юни 1893 г. Леонѝ постъпва в манастира на визитандинките в Кан. През лятото на 1893 г. той е отведен в замъка „Ла Мюс“, красиво провинциално имение, наследено от Изидор Герен. Но здравето на стареца се влошава: на 27 май 1894 г. той получава силен пристъп, който парализира лявата му ръка. На 5 юни получава сърдечен удар. Въпреки състоянието му, в началото на юли той е отведен в „Ла Мюс“. Умира там на 29 юли 1894 г. в присъствието на дъщеря си Селина. Погребан е в Лизьо на 2 август. На 14 септември Селина се присъединява към сестрите си в кармилския манастир в Лизьо.

ПО МАТЕРИАЛИ ОТ ИНТЕРНЕТ

Св. Рафаил на св. Йосиф (1835 – 1907)

Полски бос кармилит. Йосиф Калиновски е роден във Вилнюс (Литва) на 1 септември 1835 г. Майка му умира няколко дни след раждането му. Баща му, християнски интелектуалец, който е силно привързан към традиционните полски ценности, се жени повторно за балдъзата си. След като остава отново вдовец, се жени за дъщерята на музата на поета Адам Мицкевич.

След обучението си във Вилнюския институт за благородници, където баща му преподава математика, Йосиф прекарва две години (1851 – 1852) в Института по агрономия в Хори-Хорки. Преценявайки, че няма качества за приложните науки, постъпва във Военната инженерна академия в Санкт Петербург (1854 г.), от която се дипломира като лейтенант през 1857 г. Далеч от бащиния дом, Йосиф изоставя религиозната практика, но запазва християнската си вяра под влияние на прочетената литература: Изповеди на св. Августин, Шатобриан, Местр, както и на великопостните беседи, изнасяни на френски език в Санкт Петербург от доминиканеца Суяр.

През 1858 – 1860 г. Йосиф извършва топографски проучвания за строителството на железопътната линия Одеса-Курск. Живеейки доста саможиво, изпитва дълбока нужда от Бога, от осезаемия за сърцето Бог. Връща се към практикуването на вярата си под влияние на жени като тъща си Софи, сестра ѝ Мария и Луиза Млоцка, жена от Варшава. Внимателен към нуждите на хората около себе си (по това време осиновява сираче и го настанява при брат си), Йосиф, след като се уволнява от руската армия, се включва в полското въстание от 1863 г., за което е знаел предварително, че е загубена кауза. През юни въстаническото правителство го назначава за министър на войната в Литва. Арестуван, осъден на смърт и после помилван, той е изпратен в Сибир, в Усоле, недалеч от Иркутск, където престоява десет години. Животът в този „гулаг“, примесен с християнско чувство за милост, е за него школа на самозабравата. Той се старае да подобри физическото и духовно състояние на своите спътници в колонията, особено на децата им. Писмата до семейството му са израз на постоянен стремеж към това.

След завръщането си от изгнание Калиновски е потърсен от лидера на полското националистическо движение, княз Станислав Царториски, за да стане възпитател на сина му Август (септември 1874 г.). Той приема и скоро след това се премества в Париж, в хотел „Ламбер“, средище на полската съпротива в чужбина. Учител и ученик общуват с едно и също желание да се посветят на Бога. Следва двугодишно пътуване в търсене на климатични условия, благоприятни за лечението на туберкулозата на Август, чието здраве остава нестабилно до смъртта му през 1893 г. при салезианите, където е бил привлечен от влиянието на дон Боско.

Калиновски се насочва към Терезианския Кармил под влиянието на княгини Царториски, особено на сестра Мария-Ксавие Исусова, кармилитка от Краков. На 26 ноември 1877 г. той взима дрехата в Грац (Австрия) и приема името Рафаил на св. Йосиф. На следващата година полага там вечните си обети. След кратко обучение в богословския колеж в Гьор (Унгария) е ръкоположен за свещеник на 15 януари 1882 г. в Черна (Полша). В различни периоди между 1882 и 1906 г. изпълнява длъжностите настоятел на Черна и на Вадовице и провинциален дефинитор. Има голяма заслуга за възстановяването на Терезианския Кармил в Полша. Рафаил умира във Вадовице на 15 ноември 1907 г.

Не особено надарен за проповедта, Рафаил изпълнява служението си главно като изповедник и духовен наставник, особено при кармилитките в Галиция. Той е в основата на създаването на манастира в Пшемишъл (1884 г.). Разпространява набожността към нарамника и се отличава със силно изразена богородична духовност. Според него Полша трябва да бъде крепост на католичеството пред лицето на схизмата и ереста. Известно е, че след пристигането си в Полша през XVII в. кармилитите са получили заедно с униатите задачата да върнат руските разколници към единението с Римската църква. Рафаил нарича това завръщане „Свещена уния“. Именно с оглед на това той подема различни дейности за осъществяването на беатификацията на кармилитката Тереза Исусова (Мархоцка), основателка на манастирите в Лвов и Варшава през XVII век.

Писменото наследство на Рафаил Калиновски е представено главно от спомените и писмата му.

Папа Йоан Павел II го провъзгласява за блажен на 22 юни 1983 г., а за светец – на 17 ноември 1991 г.

ПО : DICTIONNAIRE DE SPIRITUALITÉ ASCÉTIQUE ET MYSTIQUE, TOME 13, PARIS, 1988, 111-113

Мария-Обична Исусова (1839 – 1874)

Френска боса кармилитка. Доротея Квониам е родена в Нормандия на 14 януари 1839 г. в село Льо Розел, недалеч от Шербург. Майка ѝ, предачка по професия, научава дъщеря си да се моли. Семейството се установява в Париж, но скоро детето остава сирак (1849 г.). Сестрите викентинки я приютяват; при тях Доротея развива вътрешния си живот и същевременно оказва дълбоко влияние върху своите другарки. На 27 август 1859 г. постъпва в кармилския манастир в Париж под името Мария-Обична Исусова. Неин духовен наставник е йезуитът богослов Пиер Гамар. На 18 април 1861 г. тя дава вечните си обети.

Още по време на новициата Мария-Обична е облагодетелствана с изключителни благодати, като например любовна рана. По време на подготвителните духовни упражнения за вечните обети са ѝ откровени част от красотите на Христовата душа, „този шедьовър на Божието могъщество“, в чиито чудеса тя ще продължи да вниква. Въведена в „тъмната нощ на духа“ още в деня след вечните си обети, тя се свързва с Бога чрез „договор за вярност“, белязан от болезнени външни и вътрешни изпитания. 1863 г. бележи края на това мистично очистване и навлизането в по-дълбоко единение с Бога, а същевременно и началото на литературното ѝ творчество. На 24 юни 1863 г. е публикуван оскърбителният за християнската душа Живот на Исус от Ернест Ренан. Дълбоко потресена, Мария-Обична, която е притежавала доста оскъдно образование, изписва, с намерението да въздаде правда за своя Жених, първите думи на Йоановото Евангелие: В началото беше Словото [...] и Бог беше Словото. В своеобразен „възторг“ тя продължава да пише страница след страница, „опитвайки се да докаже божествеността на Исус Христос чрез думите на Светото Писание“. След различни премеждия и вследствие на получени разрешения тя съставя онова, което се превръща в Нашият Господ Исус Христос, изучаван в Светото Евангелие. Животът Му във вярната душа (4 тома) и което остава във вид на ръкопис до 1909 г.

В тези „евангелски съзерцания“ откриваме представянето, в светлината на Светия Дух, на великите тайни на спасението, от Въплъщението и Витлеем през Назарет и уединението на Христос в пустинята до славния Му живот. Към съзерцанието на тайните Христови се добавят приложения с голямо духовно богатство, изложени с изумителна доктринална точност. Най-оригиналната част със сигурност е тази, която се отнася до Душата на Христос. „Никога – пише тя през март 1861 г. – не съм мислила за този шедьовър на моя Бог, за тази първа красота след Божествеността. Моят Възлюбен ми даде да позная святата Му Душа първо сама по себе си, а после, като оживяваща, насочваща и облагородяваща действията Му чрез чистотата на намеренията си, простосърдечността на възгледите си, съвършенството на разположенията си, величието на любовта си, чрез единението си с Бога, постоянното си тежнение към Него, прилепеността си към Светия Дух, верността си да изпълнява във всеки един миг Божията воля, и накрая чрез всичко, което, бидейки освещаващо, става същност на светостта“ (непубликувани бележки).

Шест глави от Първи том са посветени на тази тема, а три други – на Сърцето на Въплътеното Слово. Произведението е „от една съзерцателка и за съзерцателни души“.

Мистични благодати, страдания и противопоставяния срещу нея съпътстват Мария-Обична до смъртта ѝ на 4 май 1874 г. Нейният Живот, написан от една от нейните новистки (Мария-Обична е наставница на новистките през последните си пет години), представлява сбор от автобиографични текстове, съдържащ като приложение писма, бележки от духовни упражнения и кратки духовни съчинения.

ПО : DICTIONNAIRE DE SPIRITUALITÉ ASCÉTIQUE ET MYSTIQUE, TOME 10, PARIS, 1980, 538-539

Св. Мария на Разпнатия Исус (1846 – 1878)

Арабска боса кармилитка. Мариам Бауарди е родена на 5 януари 1846 г. в Ибилин, Горна Галилея. Родителите на Мариам – Гирие (Георги) Бауарди (от ливански произход) и Мария Кахин (от Дамаск), са католици. Единият от тях е от маронитски обряд, другият – от гръко-мелхитски. От този брак се раждат 12 момчета и всички умират още в люлката. Тогава смелата майка взема решение да отиде заедно със съпруга си на поклонение във Витлеем, където да измолят от Дева Мария дъщеря, обещавайки да я нарекат Мариам и да поднесат на Бога толкова восък, колкото тежи детето на тригодишна възраст. По-късно Божието провидение довежда във Витлеем изпросената от Света Богородица Мариам, за да основе там кармилски манастир.

На 15 януари 1846 г. детето е кръстено в източнокатолическата черквичка в Ибилин. Мариам израства в това селце в бедна, но щастлива семейна среда заедно с по-малкия си брат Булос (Павел), който се ражда две години след нея. Бащата и майката обаче внезапно умират само с няколко дни разлика. Според ориенталския обичай Булос отива при леля си, а Мариам – при чичо си в Александрия. Момиченцето е само на 3 години. Семейството на чичо ѝ е заможно и Мариам е гледана добре. Няколко удивителни факта от това време показват колко бързо малката Мариам израства духовно. От ранно детство тя повтаря: „Всичко минава! Какво сме ние? Нищета, прах, а толкова обичният Бог не е обичан!“

Макар по онова време Първо причастие да се дава на деца, навършили дванайсет години, Мариам получава позволение да го приеме тайно още на седемгодишна възраст. Впечатляващо е, че още от петгодишна възраст тя пости редовно всяка събота в чест на Безскверно заченатата Дева Мария. Богородица заема особено място в живота ѝ, явявайки ѝ се често, предимно по време на монашеския ѝ живот, но също така и в ключови моменти от нейното юношество.

На тринайсетгодишна възраст чичо ѝ урежда брак с брата на леля ѝ. Сгодена без своето съгласие, тя отказва да се омъжи, след като разбира в какво се състои нейната роля на съпруга. Решава да остане девица и открито свидетелства за своето решение чрез символичен жест: след нощта, прекарана в молитва, по време на която Дева Мария ѝ обещава своето съдействие, тя поднася на чичо си в присъствието на епископа, на своя изповедник и на много гости отрязаните си коси, сложени върху табличка, украсена със златните бижута, които е получила от своя годеник. Това предизвиква огромното негодувание на чичо ѝ и положението на Мариам в семейството се променя: тя става последна от слугините в кухнята и с нея се отнасят грубо. Жестокости, удари, обиди следват едни след други, но те по-скоро я изпълват с радост. Нито владиката, нито изповедникът успяват да променят решението ѝ. Тази домашна драма трае около три месеца, когато Мариам решава да напише писмо до брат си, изразявайки желание да отиде да живее с него при леля им. Изпраща писмото си по бивш слуга мюсюлманин, който се готви да замине за Назарет. Поканена на масата в дома му, тя спонтанно разказва за своята съдба, вследствие на което мюсюлманинът се разпалва от желание да я обърне в ислямската вяра. След отказа ѝ той се нахвърля върху нея и прерязва гърлото ѝ с нож. След това я изнася навън и я оставя на улицата. Това става на 8 септември 1859 г.

Мариам се „събужда“ в „една бедна малка къщичка“ под грижите на „тайнствена монахиня, облечена в синьо“, която зашива раната на шията ѝ. През целия ѝ живот като последица от случилото се ѝ остава огромен белег на шията и заради това раняване гласът на Мариам е винаги малко приглушен – освен по време на екстазите, когато звучи съвсем ясно...

След месец „монахинята“, за която Мариам по-късно ще разбере, че е самата Дева Мария, ѝ дава няколко съвета, които се превръщат за момичето в програма на живота ѝ. Пророчески тя ѝ открива основните етапи на нейния живот и предсказва, че повече няма да види своето семейство. Напуска я в една черква в Александрия, докато Мариам се изповядва.

От този момент младото момиче заживява като скитник, криейки се от роднините си и работейки на различни места. Първо е слугиня в Александрия, после в Бейрут, където е уважавана и обичана, накрая работи в Марсилия. На 19 години, през май 1865 г. влиза в манастира на „Сестрите на св. Йосиф“. Мариам остава там като послушница две години, през които получава извънредната мистична благодат на стигмите: стигма на сърцето през август 1866 г., малко по-късно стигми на ръцете и краката, както и трънен венец. Остава винаги смирена, наричайки себе си „малкото нищо“, искрено убедена, че стигмите ѝ са рани от проказа, от която смята, че се е заразила при поклонничеството си в Йерусалим.

Заради тези благодати сестрите от манастира решават да я отпратят. Но Провидението бди! Междувременно учителката на послушничките получава от Рим позволение да влезе в Кармила в По. Тя предлага на Мариам да я придружи и така се сбъдват тайнствените думи, казани ѝ от Дева Мария: „Ти ще бъдеш първо дъщеря на св. Йосиф, после дъщеря на св. Тереза. Ще вземеш дрехата на Кармила в един манастир, ще дадеш обетите си в друг и ще починеш в трети“.

Мариам влиза в Кармила в По на 16 юни 1867 г., на празника на Пресвета Троица. Въпреки стигмите си е в отлично здраве и притежава уравновесен характер. Отдава се щедро и от все сърце на работа в кухнята, в градината, в пералнята. На 27 юли приема монашеската дреха и името Мария на Разпнатия Исус. Заради голямата си любов към псалмите тя става хорова сестра, макар че не знае да чете и пише. Постепенно започва да се учи да чете на латински и френски език.

От трите години, прекарани в манастира в По, най-забележителното събитие в живота на сестра Мариам е мистичното раняване на сърцето ѝ на 24 май 1868 г. Тази благодат е последвана и от други извънредни явления и благодати, след които сестра Мария получава дара да чете в сърцата, както и дара на пророчеството.

На 19 ноември 1870 г. арабката заминава с група от пет сестри основателки за Индия, където основават кармилски манастир в Мангалор. В него тя полага тържествени обети на 21 ноември 1871 г. Заради неблагоприятни обстоятелства в общността, през 1872 г. сестра Мария моли да се завърне във Франция.

Второто ѝ пребиваване в По трае три години и е белязано с големи мистични благодати: левитации, при които пее импровизирани хвалебствени песни на Бога, понякога непрекъснато в продължение на пет часа; настоятелни покани от небето да разпространява набожността към Светия Дух; големи утехи, разговаряйки във виденията си със светците.

Завръщайки се от Индия в По, сестра Мария минава през Лурд, където усеща силно вдъхновение да основе Кармил във Витлеем. Тя споделя това намерение с епископа, който я подкрепя. Изпратена е молба до Рим и папа Пий IХ лично подписва разрешението. През 1875 г. сестрите заминават за Светата земя. Там сестра Мария, която много добре владее арабски език, се изявява като организатор, архитект и строител. Тя става апостол на работниците. Именно във Витлеем получава благодатта на духовния брак с Христос на 19 април 1876 г.

Умира на 26 август 1878 г. при злополука на строежа – пада от скелето, носейки вода за пиене на работниците. Първите чудеса на нейното застъпничество се появяват още в деня на смъртта ѝ. Сестра Мария го е предсказала: „Ще идват тук от четирите краища на земята и аз ще благославям“.

Сестра Мария на Разпнатия Исус е провъзгласена за светица от папа Франциск на 17 май 2015 г.

Според свидетелствата на нейните сестри Мария се е отличавала с дълбока и силна набожност към Светия Дух. Един ден Исус ѝ казал: „Ако искаш да Ме търсиш, познаваш и следваш, призовавай Светия Дух, Който просветляваше учениците и Който просветлява всеки, който Го призовава. Истина ти казвам: Всеки, който призовава Светия Дух, ще Ме търси и ще Ме намери, неговата съвест ще бъде фина като полско цвете“. И светицата наистина Го е призовавала от дълбините на сърцето си при всички обстоятелства. Често е молила тази молитва: „Дух Свети, вдъхнови ме! Любов Божия, разпали ме! По верния път води ме! Марийо, Майко, погледни ме и заедно с Исус благослови ме! От всяко зло, всяка илюзия, всяка опасност предпази ме!“. Когато е трябвало да се вземе някакво решение или да се разреши някакъв проблем, винаги е призовавала Светия Дух, и то простодушно като дете: „Ела, Утеха моя! Ела, Радост моя! Ела, мой Мир, моя Сила и моя Светлина! Ела и ме просветли, за да намеря Извор, в който ще мога да утоля жаждата си“. Съзнавала е, че тя самата е неука много повече от другите и че е напълно зависима от Неговата светлина, че сама от себе си не би могла да знае нищо за Исус, нито за тайните на вярата. Живяла е със Светия Дух и с вярност е отговаряла на Неговите вдъхновения и така е станала за цялата Църква образец на живота в Него.

ПО : КАРМИЛ „СВЕТИ ДУХ“, МАЛКАТА АРАБКА (1846-1878), В-К ИСТИНА-VERITAS, БР. 5 ОТ 2016 Г.

Св. Титус Брандсма (1881 – 1942)

Нидерландски обут кармилит. Ано Сюрд Брандсма е роден на 23 февруари 1881 г. в Ухеклостер, близо до Болсвард във Фризия (Нидерландия). Принадлежи към старо земеделско семейство, от което три от четирите дъщери са приели монашеско расо, както и двамата синове. През целия си живот той има крехко здраве с периоди на тежки заболявания. След завършване на гимназия при францисканците в Мехен, Ано постъпва в новициата на кармилитите в Боксмир на 17 септември 1898 г. и получава името Титус. На 3 октомври 1899 г. полага вечните си обети. После следва философия и богословие (1900 – 1906) в Боксмир, Зендерен и Ос. На 17 юни 1905 г. е ръкоположен за свещеник. От 1906 г. до 1909 г. учи философия в Грегорианския университет в Рим, където получава докторска степен. През този период се интересува и от социални въпроси, като публикува статии по темата.

През 1923 г. Брандсма е назначен за професор по философия и история на духовността, по-точно на холандския мистицизъм, в Католическия университет в Наймехен, който е създаден през същата година. Там той основава Института за история на нидерландския мистицизъм, събира фотографски копия на нидерландски духовни ръкописи, а през 1926 г. спомага за основаването на Ruusbroec Genootschap (Антверпен) и списанието Ons Geestelijk Erf (1927 г.). От 1930 г. организира двугодишни научни конгреси по история на духовността в Наймехен и на други места в Нидерландия. През 1931 г. изнася реч за мира и разоръжаването на национална среща в Девентер. През 1932 – 1933 г. е ректор на университета и в това си качество изнася известната встъпителна реч на тема „Идеята за Бога“ (17 октомври 1932 г.). През 1935 г. изнася поредица от лекции в Съединените щати върху кармилската духовност. През 1935 г. архиепископът на Утрехт Ян де Йонг го назначава за национален координатор на Сдружението на католическите журналисти: в това си качество Брандсма проявява интерес към създаването на център за професионално обучение.

От 1935 г. той публично се противопоставя на нацистките теории и на преследването на евреите и затова става обект на нападки от берлинския вестник Fridericus. През 1938 – 1939 г. изнася лекции за опасностите от националсоциализма. От началото на 1941 г. се противопоставя на премахването на трудовата заетост на монасите и монахините в католическото образование и на недопускането на евреи в католическите училища. Той заявява категорично: „В Църквата не съществуват различия по пол, раса или народност“. До въвеждането на общите мерки за преследване кармилитските гимназии продължават да записват ученици от еврейски произход.

След нова среща с архиепископа (10 януари 1942 г.) той е арестуван в кармилския манастир в Наймехен на 19 януари 1942 г. и е прехвърлен в затвора в Арнем, а след това в Шевенинген; разпитан е на 20 и 21 януари в Хага за враждебното му отношение към националсоциализма. В затвора на 22 януари пише обосновка на принципното отхвърляне на националсоциалистическите идеи от страна на нидерландския народ, като същевременно пожелава Бог да благослови двата народа и тяхното съвместно съществуване в мир и свобода. На 12 март е преместен в Polizeiliches Durchgangslager в Амерсфорт, а после бива върнат обратно в Шевенинген от 28 април до 16 май. На 3 април, Разпети петък, той изнася беседа пред останалите затворници за духовността на Герт Гроте, основателя на Devotio Moderna, и за мистиката на Страстите Христови. От 16 май до 13 юни е в затвора в Клеве (Германия), където съдията обявява: „Той смята, че трябва да защитава християнството от националсоциализма“. На 13 юни е отведен в концентрационния лагер Дахау. Вече много слаб и болен, здравето му рязко се влошава. Умира в неделя, 26 юли 1942 г., в лазарета на лагера, след като вече е бил в кома в продължение на няколко дни вследствие на отровна инжекция. Титус Брандсма е обявен за блажен на 3 ноември 1985 г. от папа Йоан Павел II, а за светец – на 15 май 2022 г. от папа Франциск.

Определящо за духовното учение на Титус Брандсма е неговият популярен характер. Академичната длъжност не му пречи да иска да направи широко достояние богатството на духовната и мистична традиция, вместо да го запази само за отбрани духовни среди. В Нидерландия и в Ордена на кармилитите той е един от инициаторите на преоткриването на духовните корени в миналото и в настоящето. По този начин той се занимава с много теми, като разпространява познанието и преди всичко опита за тях.

ПО : DICTIONNAIRE DE SPIRITUALITÉ ASCÉTIQUE ET MYSTIQUE, TOME 15, PARIS, 1991, 1006-1009

Св. Мария Маравиляс де Хесус (1891 – 1974)

Испанска боса кармилитка. Мария е родена на 4 ноември 1891 г. Баща ѝ, Луис Пидал и Мон, маркиз на Пидал, е известен с подкрепата си за Църквата и монасите. Бил е министър в Испания. Когато се ражда дъщеря му, той е испански посланик във Ватикана.

Мария е кръстена осем дни след раждането си. Получава миропомазание през 1896 г., а през 1902 г. – първо причастие. Известна е като интелигентно и благочестиво дете. От петгодишна възраст Мария иска да се посвети на Бога и затова си дава обет за целомъдрие. Още в най-ранна възраст започва да помага на бедните. Тогава желае да постъпи в орден. Но баща ѝ се противопоставя на намерението ѝ за монашески живот. Благодарение на упоритостта си тя най-накрая преодолява съпротивата на баща си.

Привлечена от духовността на св. Тереза Авилска и св. Йоан Кръстни, чиито произведения е прочела, и движена от богородична духовност, на 12 октомври 1919 г. тя постъпва в кармилския манастир Ел Ескориал в Мадрид. Полага вечните си обети на 30 май 1924 г. и приема името „Мария де лас Маравиляс де Хесус“ („Мария на Чудесата Исусови“), което ѝ е дадено в чест на „Дева Мария на чудесата“, покровителка на Сеехин, в провинция Мурсия.

На 19 май 1924 г. Мария заминава заедно с три монахини да основе манастира „Хълмът на ангелите“ близо до Хетафе, в географския център на Испания. Именно там на 30 май 1919 г. крал Алфонсо XIII посвещава испанската нация на Пресветото Сърце Исусово, на което по-късно е посветен и издигнатият там паметник. За майка Мария това място е трябвало да бъде място на молитва и приношение за Църквата и за Испания. Манастирът е тържествено открит на 26 октомври 1926 г. на празника Христос Цар.

Няколко дни по-късно, на 31 октомври 1926 г., тя е назначена за настоятелка на същия манастир от епископа на Мадрид. Там към тях се присъединяват толкова много сестри кармилитки, че през 1933 г. майка Мария Маравиляс изпраща осем монахини в Котаям, Индия, за да основат нов манастир, в отговор на отправената към нея молба. Под наплива от звания манастирът в Котаям става през годините източник на много други основавания в тази страна.

През май 1931 г., в началото на Втората испанска република, страната е засегната от първите вълнения: в Мадрид са опожарени множество манастири и църкви, а манастири и монаси са заплашвани от анархистки групи. Гражданската гвардия е разположена пред някои религиозни сгради, за да ги охранява. Мария прекарва много нощи, бдейки над паметника на Пресветото Сърце Исусово, и се моли. Възможно е именно от този период да е добила забелязания по-късно неин навик да спи нощем само три часа, и то облечена в кармилско облекло и съвсем непринудено седяща на пода.

Мария се завръща в Испания през 1936 г. в разгара на Испанската гражданска война, когато привържениците на испанската републиканска групировка провеждат антиклерикални акции. Мария и другите монахини от „Хълмът на ангелите“ са арестувани на 22 юли 1936 г. и отведени в Хетафе. След това са преместени и въдворени в Мадрид, на втория етаж на частен дом, където са наблюдавани от властите в продължение на 14 месеца.

През септември 1937 г. в разгара на гражданската война майка Мария Маравиляс успява да изведе общността си от Мадрид, а след това през Валенсия, Барселона, Порбу и Лурд пристигат в Лас Батуекас (Саламанка), където се настаняват в старата черква на кармилския манастир. Тъй като старият манастир е в руини, тя се заема с възстановяването и основаването на нов кармилски манастир с подкрепата на местния епископ.

След войната, през 1939 г. Мария ръководи група сестри, които възстановяват напълно разрушения манастир „Хълмът на ангелите“. Майка Мария участва в най-трудната част от възстановителните работи. С големи трудности и с цената на огромни усилия общността успява да възобнови монашеския си живот през юни 1939 г. Живеейки в голяма оскъдица, майка Мария става образец на смелост и радост за своите дъщери.

Установявайки се в „Хълмът на ангелите“, тя устройва нови основавания на кармилски обители: през 1944 г. в Мансера де Абахо (Саламанка), през 1947 г. в Дуруело (близо до Авила), през 1950 г. в Кабрера (Саламанка), през 1954 г. в Аренас де Сан Педро (Авила), през 1956 г. в Сан Каликсто (Кордова), през 1958 г. в Аравака (Мадрид), през 1960 г. в Талавера де ла Рейна (Толедо), през 1961 г. в Ла Алдеуела (Мадрид), през 1964 г. в Монтемар (Малага).

В допълнение към тези основавания изпраща монахини като подкрепление в кармилския манастир в Куенка (Еквадор) през 1954 г. и в четири други испански манастира (през 1956, 1958, 1964 и 1966 г.). През 1960 г. помага на отците кармилити да построят манастир в Талавера де ла Рейна (Толедо).

Мария Маравиляс основава „Сдружението на св. Тереза“, за да обедини всички тези манастири, както и по-отдалечените. Това сдружение е официално одобрено от Ватикана през 1972 г.

Майка Мария се оттегля през 1961 г. в кармилския манастир в Ла Алдеуела и живее там до смъртта си. Манастирът бива разширен, включвайки училища, комплекс от къщи за бедни, черква, общностни зали и други постройки, така че се превръща в истински малък град.

През 1967 г., на Разпети петък, тя се разболява от пневмония и през следващите месеци бавно гасне. Умира в голям покой в манастира в Ла Алдеуела (Мадрид) на 11 декември 1974 г., като повтаря: „Каква радост е да умра като кармилитка!“ Свидетели на смъртта ѝ съобщават, че от тялото ѝ се разнася ухание като от нард. Тялото ѝ е положено в параклиса на манастира в Ла Алдеуела.

Ватиканските власти смятат, че „при религиозните преследвания по време на гражданската война майка Маравиляс блестеше с духа си на покаяние, със своята сила, спокойствие и упование в Господа. Беше известна с отдадеността си на работата и молитвата, със смирението и грижата си за младите сестри, както и с верността си към правилата и духовността на босите кармилити. Настоятелка в продължение на много години, тя формираше сестрите си със свидетелството на своите добродетели и се отличава с мистичния си живот, апостолския си плам и добротата, съчетана с твърдост, към сестрите, които я смятаха за истинска майка“.

Йоан Павел II казва за нея: „Според нейното желание всички тези основавания се характеризират с духа на покаяние, молитва и съсредоточение, характерен за Терезианската реформа. Пред изкушението на лесния и повърхностен живот майка Маравиляс разкрива дълбоката привлекателност на същественото, свидетелствайки, че съзерцателният живот – ако човек остане верен на собствената си харизма – притежава изключителна апостолска и мисионерска ефективност“. Същият папа я провъзгласява за блажена на 10 май 1998 г., а за светица – на 4 май 2003 г.

ПО МАТЕРИАЛИ ОТ ИНТЕРНЕТ

Габриел на св. Мария Магдалена (1893 – 1953)

Белгийски бос кармилит. Адриан дьо Во е роден в Бевер-ле-Однард (Белгия) на 24 януари 1893 г. През 1910 г. влиза в новициата на босите кармилити от фламандската провинция в Брюж, където получава името Габриел на св. Мария Магдалена. След вечните си обети, положени през 1914 г., емигрира в Ирландия. Следващата година трябва да прекъсне богословското си образование, за да влезе в белгийската армия. През 1921 г. в края на следването си по богословие е назначен за преподавател по философия в Кортрийк, което не му пречи да продължи заниманията си с духовност, като същевременно усъвършенства философските си познания благодарение на лични контакти с преподаватели от университета в Лувен и от Ангеликум в Рим. През 1926 г. е повикан в Рим, за да заеме длъжността заместник-ректор и наставник на студентите в новооснования международен кармилски колеж. Грижата за младите богослови го подтиква да изследва още повече духовното наследство на своите учители. През 1931 г. му е поверено преподавателско място по духовна теология, което той заема до края на живота си. Тогава той се вижда принуден да споделя резултата от заниманията си единствено посредством свои текстове, поредици от лекции в Рим или участие в научни конгреси. Едва от 1939 г., когато става декан на създадения четири години по-рано богословски факултет и професор по духовна теология, започва да води, тъй да се каже, обществен живот: публични лекции, духовни упражнения, участие в конгреси, организиране на конгреси, и всичко това без прекъсване. Същевременно сътрудничи на много научни списания, а през 1941 г. създава ново списание: Кармилски живот, станало през 1947 г. Списание за кармилски живот. Изтощен от прекомерна дейност, умира на работното си място на 15 март 1953 г.

Като човек е изпитвал неприязън към крайностите, освен към крайната щедрост. Не е обичал споровете, в които се сблъскват позиции „за“ и „против“. Имал е склонност да сближава различните позиции на опонентите. Например по повод на един въпрос от областта на мистическото богословие заявява: „И в този случай, както обикновено, вместо ‘или-или’ е нужно повторението ‘и-и’, т.е. привидно противоречивите елементи да се съединят в надвишаващ ги синтез. Бихме искали нашето изследване да е допринесло поне малко за това“. Друго негово качество, имащо несъмнено свръхестествен произход, е непоклатимият му оптимизъм, който е умеел да предаде на другите, дори и да е страдал дълбоко от чуждото неразбиране. Наред с тези дарове на волята е притежавал и забележителни интелектуални качества: способност да открива подобия, да отделя същественото от второстепенното и най-вече да излага мислите си ясно.

Габриел на св. Мария Магдалена е бил влюбен в идеала на Ордена си: съзерцание и апостолат. Най-напред съзерцание, откъдето и верността му към ежедневните два часа молитвено размишление, както и предприетата от него през 1950 – 1951 г. защита на клаузурния живот. Чувствал се е призван да разпространява учението на св. Тереза Исусова и св. Йоан Кръстни; в споровете е търсел отговорите първо при тях; не е претендирал за оригиналност и е искал да покаже, че поставените въпроси могат да намерят решение в наследството на кармилските реформатори. Но не е правел всичко това с желанието да повтаря отново едно учение, изработено в различен исторически контекст, и затова е участвал активно в конгресите, посветени на религиозната психология, изучавал е старателно папските директиви и се е вслушвал в гласа на свещениците, монасите и миряните, на които е искал да даде стойностна храна.

Полето на неговия апостолат е предимно Италия, където има голям принос за напредъка на духовното движение. Това обяснява и факта, че почти всичките му книги са написани на италиански. Заглавията са многобройни и покриват всички сфери на духовното богословие.

ПО : DICTIONNAIRE DE SPIRITUALITÉ ASCÉTIQUE ET MYSTIQUE, TOME 6, PARIS, 1967, 8-10

Бл. Мари-Йожен на Младенеца Исус (1894 – 1967)

Френски бос кармилит. Анри Гриалỳ е роден на 2 декември 1894 г. в Льо Га (Руерг). Принадлежи към селско семейство, което е дълбоко християнско. Привлечен от свещеничеството, постъпва в католическото училище във Вилфранш-дьо-Руерг, а после, през 1911 г., в семинарията в Родè. Тогава прочита автобиографията на Тереза на Младенеца Исус и е дълбоко проникнат от нея. След Първата световна война се връща в семинарията и е ръкоположен за свещеник в Родè на 4 февруари 1922 г.

Прочитът на Кратко житие на св. Йоан Кръстни му дава възможност да открие призванието си по категоричен начин. Това става в нощта на 13 срещу 14 декември 1920 г., когато се отбелязва годишнина от смъртта на светеца. Постъпва в кармилския манастир в Авон, близо до Фонтенблò, на 24 февруари 1922 г., а на 11 март 1923 г. полага обетите си. По време на новициата се потапя в учението на св. Тереза Авилска. В Лил, където пребивава от 1924 до 1928 г., поема ръководството на бюлетина Кармил (който по-късно става списание). В атмосферата, създадена от канонизацията на Тереза на Младенеца Исус (1925 г.) и от провъзгласяването на св. Йоан Кръстни за учител на Църквата (1926 г.), подготовката на многобройни тридневия, в които той проповядва по тези поводи, го обогатява с необикновено познание за тяхното учение. От 1928 г. той е последователно настоятел на три манастира в Южна Франция, преди да бъде избран за генерален дефинитор на капитула през 1937 г. Освен по време на Втората световна война, пребивава в Рим като такъв до капитула от 1955 г.; след това е избран три пъти за настоятел на провинция Авиньон-Аквитания. През 1948 г. Пий XII го назначава за визитатор на босите кармилитки във Франция; през 1953 г. се заема да организира техните федерации от манастири в съответствие с указанията на конституцията Sponsa Christi. Генерален викарий на Ордена през 1954 г., той довежда до успешен край създаването на федерациите, което представлява нововъведение, дискутирано по онова време. От 1961 г. пребивава в Института Дева Мария на живота, който е основал през 1932 г. във Венаск (Воклюз). Умира там на 27 март 1967. Провъзгласен е за блажен на 19 ноември 2016 г. от кардинал Анджело Амато.

Сред текстовете на Мари-Йожен на Младенеца Исус се откроява монументалният труд Искам да видя Бога, който представлява доработка на беседи за духовността на Кармила, изнесени от автора пред високо образована публика. Ръководната нишка на текста е зададена от Вътрешният замък на Тереза Авилска. Учението на реформаторката е допълнено от това на Йоан Кръстни и Тереза на Младенеца Исус. Подчертана е оригиналността на всеки от тях. Авторът не пренебрегва данните на модерната психология и използва докладите, представени на конгресите по религиозна психология, организирани от списание Кармилски изследвания в периода 1931 – 1939 г.

Първият дял на труда, озаглавен също Искам да видя Бога, започва с обширно въведение в духовния живот, или първа част (Гледища). Във втората част (Първи етапи) авторът обяснява законите на израстването на душата, взела решение да тръгне на път, за да „види Бога“. Тези етапи съответстват на първите три жилища от замъка на душата и „съставляват фазата на духовния живот, характеризираща се с преобладаване на дейността на добродетелите с техните човешки способи“. Става дума за аскезата. Следва ново въведение, или трета част (Мистичен живот и съзерцание), която съответства на четирите по-горни жилища и излага предварително всички понятия, позволяващи да се изтълкуват вещо терезианските описания на душата, напредваща към върха.

Вторият дял на труда, озаглавен Аз съм дъщеря на Църквата, разширява и допълва описанието на Терезианския път. Тереза достига до върховете на мистичния живот едва след като е открила Църквата и е пожертвала всичко за нея. Първата (или четвърта) част (До единението на волята) изучава активните и пасивните нощи на сетивата, съзерцателната сухота, единението на волята. Втората (или пета) част (Святост заради Църквата) говори за изключителните милости, с които Бог може да облагодати душата, достигнала до мистичните състояния, за нощта на духа и нейните въздействия, за духовния годеж и брак, за преобразяващото единение: изцяло предадена на Божията любов, душата е съпричастница на самата любов на Бога към душите; тя се превръща в съвършено оръдие на Светия Дух.

В тази книга от над хиляда страници се откриват качества като достоверност на учението и яснота на изказа, които дават възможност от една „изобилна и малко претрупана съвкупност“, според израза на един критик, да се извлекат едрите щрихи на общ синтез. Не само е преподадена науката за молитвата, но също са предадени копнежът и влечението към молитвата. Без да се стреми да отговори на всички въпроси на богословите, книгата дава на много съзерцателни души познанието, което са търсили.

ПО : DICTIONNAIRE DE SPIRITUALITÉ ASCÉTIQUE ET MYSTIQUE, TOME 10, PARIS, 1980, 553-555

Св. Тереза Исусова от Андите (1900 – 1920)

Чилийска боса кармилитка. Хуанита Фернандес Солар, известна като Тереза от Андите, е родена на 13 юли 1900 г. в Сантяго в голямо и богато християнско семейство, притежаващо голям земеделски имот. Родителите ѝ, Мигел Фернандес и Лусия Солар, имат седем деца: Лусия, Мигел, Луис, Хуана (която умира в детска възраст), Ребека, Игнасио и Хуанита. Кръстена е два дни след раждането си.

От шестгодишна възраст придружава майка си на литургия всеки ден, а през септември 1910 г. взима първото си причастие. Оттогава се опитва да се причастява всеки ден.

От 1907 г. си казва броеницата ежедневно и се опитва да овладява буйния си нрав, като се поставя в услуга на другите и особено на бедните.

Хуанита е била съвсем обикновено момиче, занимаващо се със спорт, най-вече с плуване и езда. Харесва ѝ да учи в колежа на Сестрите на Пресветото Сърце Исусово, където постъпва през 1915 г. – това отделяне от семейния дом ѝ коства много – и същевременно помага в домакинската работа вкъщи. Неустойчивото ѝ здравословно състояние обаче предизвиква голяма загриженост у семейството ѝ. През юношеските си години тя редовно боледува. На 14-годишна възраст ѝ се налага да се подложи на операция от апендицит, деликатна и рискована операция по онова време. Тогава открива История на една душа, автобиографичен разказ на френската кармилитка Тереза от Лизьо. Хуанита също пише дневник, който озаглавява История на живота на една от нейните дъщери и го посвещава на майка Хулия Риос от монашеската общност, управляваща училището.

Хуанита също така е била много загрижена за бедните. Взема под крилото си едно малко дете, Хуанито, което живее в бедняшките квартали на Сантяго. До постъпването си в кармилския манастир тя му осигурява ежедневна храна и дрехи, като дори продава часовника си, за да му купи обувки. В училище тя помага на бедни ученици или на такива, които имат затруднения в обучението. През ваканциите преподава катехизис на децата на земеделците, работещи за баща ѝ.

На петнайсетия си рожден ден Хуанита решава, че рано или късно трябва да постъпи в Кармилския орден. Две години по-късно тя прочита и открива живота на Елисавета на Пресветата Троица, нещо, което усилва стремежа ѝ. Хуанита е имала голяма духовна близост с Елисавета, която тогава все още не е била беатифицирана. Също като нея е имала и голяма набожност към Дева Мария.

През 1918 г. напуска колежа, за да се грижи за семейния дом, тъй като по-голямата ѝ сестра, която е имала тази отговорност, току-що се е била омъжила.

Междувременно Хуанита е поддържала редовна кореспонденция с майката настоятелка на Кармила в Лос Андес, посетила е манастира и е изразила желание да се присъедини към кармилската общност. И ето че на 25 март 1919 г. пише писмо до баща си с молба да ѝ разреши да влезе в Кармилския орден. С негово съгласие влиза в клаузура на 7 май и приема името Тереза Исусова.

Постъпва в манастира като постулантка, а на 14 октомври, когато приема монашеската си дреха, започва своя новициат. Макар и все още новистка, тя подема огромна кореспонденция с хора извън кармилския манастир. Биографите ѝ съобщават, че в него Тереза изживява големи мистични единения, но също и духовни сухоти.

В първите дни на 1920 г. обаче тя се разболява тежко и заявява, че ще умре след един месец. Лекарите откриват със закъснение, че страда от тиф. На 5 април тя получава последно причастие и на следния ден полага монашеските си обети in articulo mortis („в часа на смъртта“). На 12 април, около 19 ч., тя умира, преди да навърши двайсет години.

Погребението ѝ се отслужва на 14 април сред голямо множество, което вече смята Тереза за светица.

Папа Йоан Павел II провъзгласява Тереза от Андите за блажена на 3 април 1987 г., а за светица – на 21 март 1993 г.

ПО МАТЕРИАЛИ ОТ ИНТЕРНЕТ