Кармилски орден в България

Най-важното не е онова, което ние казваме, но това, което казва Бог – на нас и чрез нас. Нашите думи са повърхностни и безплодни, ако не идват отвътре. „Думите, които не излъчват навред светлината Христова, правят съществованието ни още по-мрачно“ (Майка Тереза от Калкута, 1910 – 1997).

„Човекът има страховитата способност със своето постоянно говорене да накара Бог да замлъкне“ (Адриен фон Шпейр, 1902 – 1967).

Ние не търсим мълчанието заради самото него, но за да можем да слушаме. Божественото откровение, сторено на нашия отец св. Илия, ни посочва пътя. На него му бе дадено не да види Бога, но да Го чуе. Той можа да изпита Божието присъствие в тихия полъх, след като бе заглъхнал грохотът от земетресението и бурята (3 Цар. 19:12-13). Нека мислим охотно и често за това пълнокръвно слушане на Илия. Тихият полъх никога не ще отсъства, но той не може да бъде доловен, ако човек не се отвърне от всеки шум, превръщайки се целият в слух за тази „безмълвна музика“ (Духовна песен).

В Кармила пазенето на мълчание не е предписание измежду много други. Мълчанието е основоположно поведение. Там, където не царува мълчание, няма смисъл да се говори за любящо внимание.

Божието слово може да бъде доловено само в една мълчалива душа: „Не е възможно подобна възвишена премъдрост и словесност Божия, каквото е това съзерцание, да бъде приета в дух, който не е безмълвен“, пише нашият отец св. Йоан Кръстни. „Обуздавайте много езика и мисълта си – казва още той – и обикновено насочвайте чувството си към Бога, и духът Ви ще се разгори божествено“. Според него не може и дума да става за съсредоточеност (recogimiento interior), ако човек не изпитва никакво влечение към усамотението и мълчанието. „Най-голямата потребност, която имаме заради нашия напредък – продължава той – е следната: със своето влечение и език да безмълвстваме близо до този велик Бог, Който се вслушва най-много само в езика на безмълвната любов“.

Според него мълчанието е отличителният белег на Светата Троица. Затова ние можем да участваме в този божествен живот единствено спазвайки мълчание: „Едно Слово изговори Отец, Което беше Неговият Син, и То говори всякога във вечно мълчание, и в мълчание следва да бъде чуто от душата“.

Пресветата Дева Мария постъпва като Отца: тя ражда в мълчание Исус, Сина Божи. Мълчанието е плодовито, то ражда живот. Както казва Книга Премъдрост Соломонова: Когато тихо мълчание обгръщаше всичко и нощта в течението си бе стигнала до средата, слезе от небето, от царствените престоли всемогъщата Твоя Дума (18:14-15) на земята.

В Кармила спазването на мълчание не е покаятелно дело или умъртвление. То е отворена врата, която дава пряк достъп до самия живот на Бога. Колкото сме по-безмълвни, толкова по-добре сме настроени на вълните на Бога. Молитвата и мълчанието са като скачени съдове: колкото по-дълбока е молитвата, толкова по-пълнокръвно е мълчанието; и колкото по-дълбоко е мълчанието, толкова сме по-възприемчиви за гласа на Бога.

Най-характерно за съзерцателната молитва е именно мълчанието. Когато Бог ни въвежда в съзерцание, Той ни дава да навлезем в безмълвие. Според Йоан Кръстни краят на духовния път е „умиротворено обитание“. Той скърби, че толкова хора „въпреки стремежа на душата им да пребивава в мира и отдиха на вътрешното спокойствие, изпълнена с покой и Божие препитание, я безпокоят [...], искайки да я принудят [...] да изостави достигнатата крайна цел на покой заради средствата, водещи към нея – размислите“. „В съвършен мир и покой – казва още той – душата се вслушва и чува, по думите на Давид, какво ще каже Господ Бог, защото Той ще изрече мир (Пс. 84:9) в това усамотение“. Може дори да се случи Бог да сътвори в душата едно дълбоко и напълно ново мълчание и отношение на вслушване, едно мълчание, което тя сама не би могла да събуди в себе си. „Тя трябва да забрави да практикува дори споменатото любящо внимание, за да остане свободна за това, което Бог ще поиска от нея тогава“.

Истинският живот, дълбокият живот израства от мълчанието. В природата животът е особено наситен, но най-голямата му действеност се осъществява в мълчание – семе, което покълва и расте; цвете, което се разтваря... Чудото е в това, че шумовете в природата най-често не смущават мълчанието, но го правят още по-доловимо за слуха – бръмченето на насекомите, песента на птичките, плискането на водата, шумът на вятъра. Дори човешкият живот се заражда в мълчание. Детето расте и се развива в майчината утроба и самата майка става съвсем смълчана, мислейки за великото нещо, което става в нея.

Съществува външно мълчание и вътрешно мълчание. Външното мълчание е помощно средство и път към вътрешното мълчание, средство, което понякога не е напълно необходимо или ефикасно. Не е невъзможно да живеем в шума на света със смълчана душа и е напълно възможно да живеем на тихо и усамотено място с шумна душа. И все пак, можем да сме напълно сигурни, че когато външното мълчание е занемарено, има много слаба вероятност да постигнем вътрешно мълчание.

Във външното мълчание могат да се различат три страни: мълчание на думите, на действията и на телодвиженията. Когато се говори за мълчание, обикновено се мисли най-напред за мълчанието на думите. Нашето Правило, обикновено тъй стегнато, не пести детайли, когато препоръчва тази форма на мълчание. Там намираме следните предупреждения: При много говорене не се избягва грехът (Притч. 10:19); Който широко разтваря устата си, горко нему (Притч. 13:3); Който многослови, накърнява душата си (Сир. 20:8 по Вулгатата); а в Евангелието Господ казва: За всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден (Мат. 12:36). Исус казва това на всички, но то засяга особено много нас, които искаме да водим съзерцателен живот.

Съществува и мълчание на действията. Може да се случи да говорим малко или никак, но въпреки това да сме много шумни. Длъжни сме не само да пазим мълчание в думите, но и да гледаме да поддържаме атмосфера на безмълвие, като не вдигаме шум с действията си волно или неволно.

И накрая съществува мълчание в телодвиженията. Не бива да мислим, че мимиките и жестовете ни нямат нищо общо с мълчанието. Има „шумни“ физиономии, които издават вътрешно разсейване, разделение и шумене. Безмълвното държание на тялото е отглас в него на вътрешния мир.

Един от най-големите неприятели на мълчанието – било то външно или вътрешно – е бързането. Да действаме с бързане, означава, че не сме се пригодили към ритъма на Бога, че „не вървим с Провидението“ (св. Винкентий от Паула, 1581 – 1660), че сме завладени от работата си и не успяваме да я оставим, влачейки я след себе си като напълно безполезно бреме. Как може Бог да ни говори, щом сме постоянно заети, как може да ни сложи нещо в ръцете, щом те са вече пълни? „Трябва да се изпразниш от всичко, с което си пълен, за да се оставиш да бъдеш изпълнен с всичко, от което си празен“ (oportet ut exiniaris quo plenus es, ut possis impleri quo inanis es), пише св. Августин. Ще намерим решение на проблемите си със стреса в една по-дълбока вяра: тя ще ни каже, че Бог никога не дава задача, без същевременно да даде необходимото време за нейното изпълнение. Ако времето ни липсва, то е, защото задачата ни не идва от Него, но от нас, от нашето повърхностно, неспокойно и честолюбиво его.

Нужно е да се упражняваме да слагаме точни граници между различните ни занимания, за да не ги смесваме. Нека се отдадем от цялото си сърце на работата, която имаме да вършим сега. С други думи, „прави каквото правиш“ (age quod agis) и не си блъскай главата, мислейки за това, което имаш да правиш утре. Всяка работа трябва да бъде извършена в своето си време и има право на времето, което изисква. Когато предвиденото време изтече, тя следва да бъде изоставена в една свята забрава.

Мълчанието се състои от много равнища: мълчание на езика, на тялото, на паметта, на въображението, на ума, и накрая мълчание, което Сам Бог установява в душата, и това последно мълчание има множество степени. Всяко равнище може да даде достъп до по-дълбоко равнище. Не бива да се задоволяваме с периферните равнища, но не бива и да ги презираме: те ще ни помогнат по пътя, който води към най-дълбокото равнище, там, където мълчанието се изменя в слушане.

Между словото Божие и мълчанието се осъществява взаимодействие. Едното дава достъп до другото. Божественото в словото създава мълчанието и се разгръща в своя пълен обхват единствено в мълчанието. И обратно, мълчанието подготвя душата да слуша като онези, които се учат (Ис. 50:4), и да приема словото такова, каквото всъщност е – слово Божие.

Ако обичаме мълчанието, това ще се отрази на начина ни на говорене. Ще усещаме спонтанно, че в устата ни грубата ирония, съмнителните шеги, лекомисленото и банално многословие са неподобаващи. Ако сме по-предпазливи в думите си, ще се почувстваме по-малко склонни да сме в центъра на вниманието, да обсебваме напълно разговорите. Думите ни ще имат повече тежест, понеже, тъй като корените им са в мълчанието, те са белязани от него. Начинът ни на говорене ще бъде достоен, почтителен, в съзвучие с живота ни, воден в Божието присъствие.

Вътрешното мълчание е по-трудно за постигане от външното мълчание. За да можем отново и отново да пренасочваме към Бога своите мисли или копнежи, е необходима смелост. Тази аскеза обаче е абсолютно необходима. Трябва да придобием навика през деня да живеем в Божието присъствие, може би с помощта на изображение или икона на работното ни място. Ако не се научим през деня да владеем мислите си, но даваме воля на въображението си, не ще можем да ги овладеем по време на молитвеното размишление. Тогава ще изгубим това скъпоценно време в безплодни мечтания.

ПО : ВИЛФРИД СТИНИСЕН, СКРИТИ В ЛЮБОВТА. РЪКОВОДСТВО ЗА КАРМИЛСКИ ЖИВОТ, СОФИЯ, 2022, 95-102